БАРОН БАЗИЛ ЗАХАРИАС
Обърна я. Със старинни черни букви бе написано на френски: „както сянката следва тялото, кармата95 следва нас. Всеки по необходимост трябва да вкуси това, което самият е правил!“
Глава девета
На другия ден Скарлатов се отправи към „Ландолт“. Поговори кратко с Матов. Разправи му докъде е стигнала работата. Следобед с негово съдействие се срещна с двамата терористи в италианската таверна. Там уточниха някои подробности и взе списъка на исканото оръжие. Останалото време до мръкване посвети на себе си. Изкъпа се, избръсна се. Извади една риза и внимателно се облече. Без да иска, се вълнуваше. Отиваше на риск. Не познаваше този мистичен барон. Не знаеше как ще се отнесе към него, ако изобщо благоволи да го приеме…
Навън се беше вече стъмнило. Любопитството му се толкова засили, че набързо си метна пелерината и тичешком излезе на улицата. Гъста мъгла се бе спуснала над Леманското езеро и крайбрежния булевард. Скарлатов се загърна и с бързи крачки тръгна към резиденцията. Чу зад себе си тракането на копита и видя един фиакър. Той го спря. Макар и да не бе далеч, но за тежест реши да отиде с превозно средство. Сега играеше ролята на зрял, солиден мъж, комуто предстои сериозна финансова сделка, и Борис взе напълно да се вживява в нея. Фиакърът се движеше бавно по крайбрежния булевард. Спря пред една странна къща с кули, с причудливи и начупени форми. Имаше вид на миниатюрен рицарски замък и впечатлението се засилваше от падналата мъгла. Оградата бе цялата от дълги стволове на пушки с щикове, каквито са били пушките в наполеоновите войни. Върху колоните край портата стояха два малки бронзови топа, а върху крилата на портата от ковано желязо имаше също два щика с бога на войната Марс.
Борис слезе от фиакъра и се разплати. Къщата бе потънала в мрак. Застана пред желязната порта и натисна бутона на електрическия звънец. Беше точно осем без една минута. Не виждаше никого нито в двора, нито пък къщата даваше някакъв признак на живот. Но след малко от къщата излезе един лакей, облечен в черно, прекоси алеята и отвори желязната порта. После направи знак на Борис да го последва. Запътиха се, без лакеят да проговори. Изкачиха стъпалата пред входа на дома и влязоха. В преддверието Борис съблече пелерината си и я подаде на мълчаливия лакей заедно с цилиндъра и ръкавиците. Тръгнаха по една извита мраморна стълба, която водеше до един коридор с картини. Той свършваше с една голяма врата. Лакеят застана пред нея и широко я отвори. Чу се бавен мъжки глас, доста силен, който отекна като ехо в празната къща.
— Влезте!
Борис прекрачи прага и се намери в една огромна зала. Цареше полумрак. Тежките завеси бяха спуснати. Приличаше на оръжеен музей. Цялата бе в картини от битки и по стените имаше накачено оръжие от римските щитове, гръцките дротици през арбалетите, ятаганите, мускетите, пушките — до съвременните на Скарлатов оръжия. Подът бе постлан с дебели ориенталски килими. В дъното на залата съзря фигура на мъж в черно, в гръб, и озарена от пламъците на камината. Борис не пристъпи, а остана до вратата, която се затвори зад него.
— Барон Захариас? — попита тихо Скарлатов. Мъжът се обърна със скръстени ръце и каза:
— Можете да ме наричате и така, а можете да ме наричате Авадон, Аполион или както ви е угодно, защото аз нямам име, нямам родина, нямам националност. Не принадлежа към никоя религия или, по-точно, изповядвам всяка религия.
Очите на Скарлатов свикнаха с полумрака. Сега той разгледа барон Захариас. Беше нисък на ръст, слаб, с черни мустаци, завити нагоре. Но това, което поразяваше, бе неговото облекло. Носеше черен фрак, черна риза с проблясващи черни диамантени копчета, черна вратовръзка и панталони. Черни камъни на копчетата за ръкавели и черен диамант на вратовръзката. Инстинктивно го нарече в себе си черния принц. Лицето на мъжа нямаше мимика. То бе масковидно, изсушено като мумия и това впечатление се подсилваше от голия му череп. Беше възрастен и все пак не можеше да се определят точно годините му. В бледата светлина лицето му в своята безжизненост всяваше страх. Мъжът продължи с глас, който отекваше в залата.
— Аз очаквах да дойдете… Вие също не сте този, за когото се смятате. Един ден ще разберете кой сте всъщност и към кои принадлежите. Сега е още рано… Още дълги години ще търсите своето име, своето истинско „аз“ и може да го намерите, а може и да не го намерите в сегашния си живот… Но аз знам кой сте!…
В първия миг всичко беше толкова неочаквано и странно, че Борис се стресна. Но скоро се взе в ръце.
95