— Какво?! — опули се Борис изненадан, а после преведе думите и на Симон.
Тя подаде детето на Борис.
— Подръж малко Алфред!…
Започна да разпечатва пакетите. Извади първо голямата кукла. Малкото момиченце я гледаше очаровано.
— Тя е твоя!
— Pour moi98 — възкликна то и не можейки да сдържа радостта си, извика на руски с типично детско „р“:
— Пррросто пррелесть!…
Грабна куклата и почна да я разхожда по пода. Куклата бе английска и като я държиш за ръка и тътриш краката и по земята, тя ходеше. Освен това казваше „мамо“, отваряше и затваряше очи. Момиченцето напълно се захласна. Но изведнъж се сети, че е забравила да благодари и отиде при Симон.
— Госпожо, мога ли да Ви целуна?
Симон се наведе и то обви тънките си ръце около шията й.
— А това — каза Симон — е лично за Алфред-Ваня! Тя му подаде голям шоколад.
Момченцето неумело разкъса обвивката на шоколада с дебелите си пръстчета. Без колебание взе да яде, като се цапаше целият.
— О-ля-ля-ааа — възкликна сестричката му. — Ваня, Ваня… пак се изцапа! Трябва сега да те измия!…
— Аз, аз! — каза Симон.
Тя взе да го мие над един леген. Момиченцето се смееше на глас и казваше думата „гледайте“ ту на френски, ту на български, ту на руски. Това многоезичие в емигрантските семейства бе нещо обикновено. Децата трябваше да знаят езика на майка си, на баща си и на страната, където живееха… Така ги завари госпожа Матова — една млада, висока и стройна жена, но малко повяхнала от нелеките й семейни грижи. Тя спря на вратата с празен кош за пране на ръка, изненадана от неканените гости.
— Казвам се Борис Скарлатов, приятел съм на мъжа Ви — веднага се представи той. — А това е моята годеница Симон…
Жената се усмихна.
— Ох, извинете… виждате как е при нас… Миша толкова ми е разказвал за Вас…
Момиченцето се завтече и дръпна майка си.
— Мамо, виж! — показа то куклата си. — Прросто пррелесть!…
Ваня седеше доволен и кротък върху коленете на Симон, която му бършеше лицето и кимна за поздрав на госпожа Матова.
— Госпожо… — започна Скарлатов.
— Наричайте ме Ирина.
— Мъжът Ви, преди да замине, остави някои неща за Вас…
Той й подаде пакетчето със златните бижута и часовника му.
— Но Михаил как ще се оправи без никакви пари?…
— Остави и тази сума…
Той извади от джоба парите, които беше приготвил.
— Не мога да повярвам! Ние рядко сме били толкова богати!… Борис, моля Ви, не ме лъжете!
— Той получи в последния момент някакъв хонорар и ми предаде всичко това на гарата. Аз съм длъжен да изпълня молбата му.
Ирина Матова въздъхна.
Когато двамата излязоха на улицата, Симон беше въодушевена.
— Толкова съм радостна! Какъв прекрасен ден! Благодаря ти за всичко!
— Няма за какво.
— Ти ме нарече твоя годеница…
Скарлатов нищо не отговори.
На другия ден той рано се измъкна от къщи. Всички спяха. Симон обичаше да си поспива. Чете цяла сутрин в Университетската библиотека. Беше почти сам в залата. Повечето студенти и преподаватели вече празнуваха. Както четеше, изведнъж почувствува неудържимо желание да се прибере у дома и види Симон, да направи нещо хубаво за нея… Той просто скочи от стола, събра набързо тетрадките си и напусна залата. Денят беше ясен и слънчев. Борис купи вестници и една плодова торта, а от първия магазин — букетче цветя.
Наближаваше вече къщата на мадам Ролан, когато видя на улицата ландото с герба на Щерн. Скарлатов спря и сърцето му се разтуптя. Бе смутен. Никак не очакваше среща с банкера. Тъкмо се запъти към вратата, и от нея излезе баронеса Щерн. Тя не си бе спуснала воала на лицето и личеше, че е плакала. Борис й се поклони. Баронесата тръсна гневно глава и мина край него, като го погледна с изпепеляващ поглед. Той се усмихна и въздъхна облекчен. Лошото мина, си каза той. Но в последния миг, преди да се качи в ландото, баронесата с неочаквана пъргавина се върна. Скарлатов спокойно я изчака.
— Господине — каза тя, — не очаквах това от Вас!
— А какво точно сте очаквали, баронесо?
— Че ще постъпите като честен човек!
— А какво нечестно върша?
— Това, което направихте с дъщеря ми!…
— Баронесо, мога да Ви уверя, че Вашата фантазия е далеч по-необуздана, отколкото е действителността.
— Един ден ако имате дъщеря, и то единствена, бих искала да почувствате това, което сега аз чувствам!…