— Е, Марате, не разбрах докрай твоето мнение?…
Всъщност малкото име на Брезов бе Марат99. Родителите му го бяха избрали и записали под това име. Брезов не го обичаше. Смяташе, че за да носиш това славно име, трябва да си като този, който тъй високо го е носил в най-великата революция досега.
— Моето мнение за брака не съвпада с твоето — спокойно отговори Брезов.
— Това ясно почувствах, но не чух обясненията ти.
— Те са твърде лични и едва ли интересни за вас…
— Напротив!
— Родителите ми са прекрасни хора… Много добри и вече много стари. Безкрайно честни и вярващи в социализма като в религия… И двамата са учители. Скитат от село в село и от град в град… Те са едни от първите социалисти в България, разказвал съм ти. А да си бил на времето социалист е било по-страшно, отколкото да си прокажен!… Осмивани, гонени, преследвани… единствената им опора са били другите приятели — социалисти и вярата!… Аз съм им единствено дете. И те като тебе са вярвали в теорията. Затова може би са ме нарекли така глупаво с такова неподходящо за мене име… Марат!… Все пак добре, че не съм Робеспиер100… — усмихна се той.
— Сърдиш ли им се? — попита Борис.
— Не, разбира се. Те ме обичат, аз ги обичам… И все пак в душата ми остана някакво чувство на негодувание от тях… Те не са се оженили. Не ме разбирай криво! Баща ми не е погледнал друга жена в живота си, а майка ми също. Те все още са нежни един към друг, но не са се оженили…
Брезов спря и запали цигара, нещо, което си позволяваше твърде рядко.
— Не разбирам какво искаш да кажеш…
— Става дума за мене… Щом те нямат официален брак, значи аз съм незаконно дете, разбираш ли? А понякога децата са много зли… В училище ми викаха копелето. Биех се с всеки и с всички по всяко време! Бях се превърнал в малко зверче. И мечтаех, само как мечтаех да отидат двамата в черква, заедно с мене, и се венчаят в присъствието на всички хора!…
— Аз смятам, че не са сгрешили! — каза Борис.
— Не ги осъждам, но какво са виновни децата? И знаеш ли как може да страда едно дете?… Нищо по-късно не е в състояние да изтрие споменът от болката…
Брезов млъкна. Явно не искаше да продължи по-нататък. Очите на Симон се насълзиха.
Този разговор, колкото и да беше неприятен, внесе някакво успокоение в душата на Борис. Защото тази вечер в „Петте бора“ той окончателно реши, че трябва да има официален брак със Симон. Добре, че в Швейцария гражданските бракове се признават и няма да има нужда да се влачим при поповете, помисли си той.
Глава седемнадесета
Но по-късно, когато хванаха големите януарски студове, в разгара на изпитната сесия Симон се разболя. Започна се така…
Симон като първокурсничка нямаше изпити, затова си стоеше повече у дома, а Борис четеше в Библиотеката. Веднъж, като се прибра в къщи, завари Симон много възбудена. Беше цялата зачервена, а движенията й неспокойни. Помисли, че е пила нещо. Но тя не беше пила. Накрая му се оплака от главоболие. Легна си рано и заспа. Борис продължи да чете в мансардата. Но не му вървеше. В главата му непрекъснато се мяркаха сметки и пари. Разноските се бяха увеличили неимоверно. Особено много отиваха за отопление. В стаята на Симон гореше огън през цялото денонощие. Освен това не беше свикнала на никакви лишения. Тя просто не разбираше какво е това да няма. А и гордостта на Борис не му позволяваше да й обяснява постоянно финансовите си затруднения. Понякога за един обяд тя изхарчваше толкова, колкото той си позволяваше за една седмица. Златните монети бързо свършиха. Сега беше ред на скъпоценностите от майка му. Налагаше се утре на всяка цена да иде в заложната къща. Той окончателно се разсея. Погледна наново учебника и изпита отвращение. Повече не можеше да се сдържа и слезе в стаята й. Отвори тихо вратата. Лампата светеше. Това, което завари, го стресна. Симон седеше върху леглото по нощница, цялата червена, с блестящи очи, и тананикаше някаква детска песничка.
— Симон, какво ти е?
— А сега слушай… — каза тя и запя друга, която започваше с думите: „Au claire de la lune, mon ami Pierrot…“101
Той разбра, че има висока температура. Събуди хазайката. Мадам Ролан с готовност стана. Но и тя нямаше термометър. Когато пипна с ръка челото на Симон, той се уплаши. Толкова силно гореше. Веднага излезе. Навън бе сух студ. Духаше леден вятър. Отиде пеш чак до „Спорт-палас“. Събуди Брезов. По негово предложение отидоха и събудиха един друг българин — четвърта година студент по медицина. Казваше се Александров. Макар че още не беше завършил, всички го наричаха Доктора. Беше добър студент. Той с готовност тръгна с тях. И така, тримата на разсъмване се събраха в стаята на Симон. Александров внимателно я прегледа и обясни, че се касае за инфлуенца, но са засегнати и белите дробове. Предписа някакъв сироп. Тримата поговориха, сякаш бяха консулт от професори. Борис излезе да намери аптека. Почака, докато приготвят сиропа. Когато се върна, Александров си беше отишъл, но им бе оставил термометър. До леглото на Симон стоеше Брезов. Температурата й се колебаеше между 40° и четиридесет и две десети. Симон вече не пееше, а дишаше бързо и тежко. Когато Борис я помоли да си отвори очите, тя тихо каза, че я болят от светлината. Загасиха лампата и така останаха в полумрака на идващия ден. Брезов излезе и някъде преди обед се върна с масажиста на „Спорт-палас“ — един възрастен швед с ръце като лопати. Шведът беше самоуверен и говореше смешно френски. Той бързо се разпореди за топла вода, олио и започна масажа. По едно време Борис искаше да го спре. Струваше му се, че от Симон нищо няма да остане. После я завиха с две одеяла и насила й дадоха да изпие чай. Тя се изпоти и температурата спадна. Борис въздъхна от облекчение. Но вечерта постепенно се покачи и се закова отново на четиридесет градуса. Този път и повиканият Александров се уплаши. С файтон доведоха един прочут професор. Той каза, че е засегнат белият дроб. Предписа големи дози хинин. Сега Борис остана сам със Симон. Тя дишаше тежко. Говореше объркано, като я питаха нещо, и бълнуваше. След полунощ заплака и несвързано споменаваше „мама“ и „баба“. Все повтаряше:
99
100