Писател сред музикантите и музикант сред философите, в Париж Русо попада в кръговете на енциклопедистите. Той се сприятелява с Дидро, Кондийак, Д’ Аламбер, Холбах, Хелвеций, Грим, Сен-Ламбер, Мирабо и др. и взема участие във великото начинание, чийто логически завършек беше щурмът на Бастилията, Русо сътрудничи активно в „Енциклопедията“, там през 1753 г. той помества статията си „За политическата икономия“, в която критиката на несправедливата данъчна система и на прогнилия обществен ред във Франция зазвучава с могъща революционна сила, Не случаен е и фактът, че същинското начало на философската му и литературна дейност е свързано с приятелските напътствия на Дидро. Философът Русо се ражда — според собствените му признания — през един летен ден на 1749 г., когато отива да навести Дидро във Венсенската тъмница и погледът му случайно пада върху заглавието на конкурсната тема, обявена от Дижонската академия на науките. Тогава се заражда и идеята за написването на първото „Размишление върху науките и изкуствата“, получило пламенното одобрение на Дидро въпреки някои принципни несъгласия с постановките на Русо. Израснал като философ и творец в условията на предреволюционна Франция и под благотворното въздействие на енциклопедическата мисъл, чудатият женевец влиза обаче в известни разногласия с някои от най-ярките представители на философския и идеен кипеж. Твърде много е писано за тези спорове и несъгласия, самият Русо им посвещава десетки страници в последните книги на своите „Изповеди“, макар че хипертрофираният му егоцентризъм и изостреното болезнено чувство за преследване често деформират реалните контури на събитията. Наред с личните мотиви на неразбирателството не малък дял за недоразуменията между Русо и неговите съратници по идея имат и съображенията от социално-психологически порядък. Анекдотичен за поколенията е случаят с недоверието на Русо към барон Холбах, който е бил „твърде богат“, за да може скромният преписвач на ноти да го почувства като свой. Разбира се, в основата си разногласията между енциклопедистите са от принципиален характер, те отразяват различията не само във философските и обществено-политическите им концепции, но и различната степен на опозиционност и политически радикализъм, характерни за отделните слоеве на френската буржоазия в навечерието на сгромолясването на феодалното самодържавие. Плебейски настроеният Русо остава враждебно настроен спрямо изящносаркастичния потомък на парижкия нотариус, избрал аристократичния псевдоним дьо Волтер, а чувства големи симпатии към автора на „Духа на законите“ — надживелия аристократическите си илюзии Монтескьо. Волтер оценява жестоко язвително първото „Размишление“ на Русо, което той дръзва да му изпрати. От своя страна Русо реагира остро на статията на Д’Аламбер за Женева, поместена в „Енциклопедията“, и излива негодуванието си в прочутото „Писмо до Д’Аламбер“, което по своите размери наподобява солидна научна студия. Борбата на мнения сред енциклопедистите се води с нерв и темперамент, които пораждат един от най-забележителните творби на философската и обществено-политическата мисъл на Просвещението, но тя се оказва твърде тежка за сантименталния дух и крехкия темперамент на великия женевец. Без съмнение нему е липсвала практическата деловитост и проницателността на Дидро и затова огорчен от разприте, той се е опитвал да се издигне над спорещите страни, търсейки опора в уединението на Монморанси, Мон-Луи или Ерменонвил. Несправедливо огорчаван или болезнено раздразнителен в мнителността си, Русо никога обаче не е оставал безстрастен към големите проблеми на своята съвременност. Дори в „Писмо до Д’Аламбер“, в което той издига своята несъстоятелна, антипросветителска теза за обществената функция на театъра, гениалното му въображение е нахвърлило картини на патриотични народни празненства, които френските санкюлоти превърнаха в реалност през дните на революцията.