Любопитно е да се проследи накратко историята на написването на „Изповеди“. Още по време на разходките си из имението Монморанси на маркиз дьо Люксамбур Русо замисля написването на „книга, която да запълни празнотата на самотността му“. Творческият си замисъл писателят започва да реализира в един изключително неблагоприятен за него момент, когато, преследван от църквата и инквизицията, той търси отчаяно сигурно убежище. Мненията за това кога Русо започва да пише спомените си са разделени. Според някои той подхваща първата книга още през 1765 г. в Мотие Травер, последното му несигурно убежище в Швейцария. Според други работата над „Изповеди“ е започнала през 1766 г. в Англия, където Жан-Жак отива по покана на английския философ Дейвид Хюм. Едно е безспорно — Русо описва своя живот от ранно детство до октомври 1765 г., когато напуска Швейцария. С известни прекъсвания той работи над „Изповеди“ до края на 1770 г., когато се установява след продължително скитничество отново в Париж, този път — почти до края на живота си.
Според изричното указание на Русо „Изповедите“ са писани за потомството и биват отпечатани едва след смъртта му — първите шест книги през 1782 г., а останалите — през революционната 1789 г. Оригиналният текст на Русо е запазен в два автентични ръкописа, единият от които е предаден на Конвента от вдовицата на писателя Тереза Льовасьор, а вторият — по-късен препис, се съхранява в Женевската библиотека.
Писани в продължение на пет години на различни места и в различно състояние на духа, дванадесетте книги на „Изповедите“ се различават не само по тоналност и композиция, но и по обща концепция и дори в стилово отношение. Важно е да се подчертае обаче, че Русо пише не хроника, а възсъздава духовната атмосфера на отминали събития. „Аз пиша по-малко история на събитията, отколкото на състоянията на душата ми“ — заявява той, а на друго място пише още по-определено: „Като се отдавам едновременно на спомена от полученото впечатление и на сегашното чувство, ще обрисувам двойнственото състояние на моята душа“.
Особен чар и топлота излъчват първите пет книги, в които Русо пресъздава събитията от своето детство и юношество. Самият писател си припомня по-късно с носталгия подема и увлечението, с които ги е писал. Негово е и признанието, че в тях той се е стремил да разказва „колкото се може по-дълго, за да продължи удоволствието си“. Любопитна в този смисъл е аналогията, която прави френският изследовател на Русо — Жан Луи Льосеркл с „търсенето на изгубеното време“ от Пруст. Четвъртата книга представя своеобразен „роман за възпитанието“ и мнозина я свързват с по-сетнешния немски Bildungsroman. Оценявайки като цяло композицията на „Изповедите“, Андре Мороа предлага интересната и защитима теза, че първите книги са близки до традициите на плутовския роман. И наистина те са безизкуствен и сърдечен разказ за странстванията и приключенията на едно обикновено момче от народа, тласкано от капризните ветрове на случая ту към социалното дъно, ту в домовете и дворците на своенравни аристократи. При това този малък „пикаро“ е неутолим скитник по душа, който без този копнеж по пътищата на широкия свят би останал скромен женевски занаятчия като баща си. Тази тема намира потвърждение в редица конкретни епизоди из първите книги. Така гротескното описание на пристигането на скитника Вантюр, с когото се сприятелява младият Русо, твърде много напомня за стилистиката на „Комически роман“ от Скарон, една блестяща творба на късния френски Ренесанс. А в краткия епизод за любовната авантюра на Жан-Жак с г-жа Ларнаж, изследователите откриват елементите на четири литературни първоизточника, свързани с любими автори на Русо: Скарон, Хамилтън, Мариво и „прециозника“ Д’Юрфе. Плутовско-авантюристичният елемент, характерен за първите части на „Изповедите“, формира до голяма стенен и техния стил, който се отличава с необикновено пъстър колорит и широк диапазон. Необремененият от реторика свободен повествователен тон варира от възвишения патетичен стил до грубия всекидневен език на простолюдието. Русо умее да оркестрира големи словесни маси, владее ритмомелодиката на фразата, построява дълги градационни периоди и обмислени контрасти, пронизани тук-там от афоризми и сентенции, които напомнят за Лабрюйер и Ларошфуко. Той употребява и много провинциализми, характерни за говора на родната му Женева, някои архаизми, а нерядко изковава и съвсем нови думи (такъв пример дава изречението „Аз се бях вантюризирал“, в което авторът резюмира влиянието на приятеля му Вантюр върху него, с непреводимата алюзия, произтичаща от близостта с френската дума „aventure“ (приключение, авантюра). Изковаването на нов белетристичен стил у Русо, различен от класицистичните щампи, които сковават повечето от неговите именити съвременници е процес колкото спонтанен, толкова и съзнателен. Програмно звучат думите на Русо: „За това, което имам да кажа, трябва да измисля език, толкова нов, колкото и моето начинание“. Във връзка с това възниква и въпросът за сатиричния стил в книгата, който може да бъде обект на самостоятелно изследване. Не по-малък интерес буди и специфичният диалог автор-читател, който пронизва цялата тъкан на „Изповедите“.