Така че и тази година Жоам Гарал щеше да постъпи както предишните години. Само че след като стъкмеше сала, той смяташе да предостави на Бенито всички подробности на тази голяма търговска сделка. Но не биваше да се губи време. Началото на юни беше всъщност най-благоприятното време за заминаване, защото придошлите от горното течение води щяха малко по малко да спадат чак до месец октомври.
Следователно началната работа трябваше да почне незабавно, още повече, че салът щеше да има необикновени размери. Този път предстоеше да се изсече половин квадратна миля гора, разположена там, където Нанай се влива в Амазонка, тоест цял ъгъл от крайбрежието на фазендата, и да се направи огромен влек — жангада, или речен сал, с размери колкото малко островче. И именно на тази жангада, по-сигурна от какъвто и да било друг местен плавателен съд, по-просторна от сто съединени помежду си „егаритеи“ или „вижилинди“, Жоам Гарал възнамеряваше да се качи със семейството, служителите и стоката си.
— Отлична идея! — възкликна Миня, пляскайки с ръце, като узна за проекта на баща си.
— Да — обади се Якита, — при това положение ще стигнем до Белен без опасности и умора.
— А по време на престоите ще можем да ходим на лов в крайбрежните гори — добави Бенито.
— Пътят май ще ни отнеме доста време — забеляза Маноел. — Не е ли по-добре да изберем някакъв по-бърз начин за придвижване по Амазонка?
Наистина пътуването щеше да трае дълго; не никой не прие възражението на твърде заинтересования млад лекар.
Тогава Жоам Гарал повика един индианец, който беше главен управител на фазендата.
— След един месец — му каза той — жангадата трябва да бъде в състояние и готовност да отплава.
— Още днес ще се заловим за работа, господин Гарал — отговори управителят.
Предстоеше трудна работа. За нея разполагаха със стотина индианци и негри, които през тази първа половина на май вършеха просто чудеса. Може би някои добросъвестни хора, несвикнали твърде на такова масово унищожаване на дървета, биха простенали, ако видеха как за два-три часа вековни гиганти падаха под брадвите на секачите; но от двете страни на реката и по островите в горното и долното течение, чак до хоризонта, където чезнеха двата бряга, имаше такова изобилие от дървета, че изсичането на половин миля гора нямаше да остави чувствителна празнина.
Управителят и хората му, след като получиха напътствия от Жоам Гарал, най-напред разчистиха почвата от лиани, храсти, трева и дървовидни растения. Преди да вземат брадви и триони, те се въоръжиха със секачи — необходим уред за всеки, който иска да проникне в амазонските гори: това са големи саби, малко извити, широки и плоски, дълги от два до три фута, здраво закрепени за дръжката, с които туземците си служат извънредно сръчно. Само за няколко часа с помощта на такива саби те разчистиха земята, изсякоха храсталака и прокараха широки просеки в най-непроходимия гъстак.
Така се постъпваше винаги. Почвата се оголи под ударите на секачите от фермата. Старите дънери смъкнаха премяната си от лиани, кактуси, папрат, мъх и бромелии. Кората им се показва в очакване и тя на свой ред да бъде жива одрана.
После цялата тази дружина работници, пред която бягаха безчислени стада маймуни, които не ги надминаваха по ловкост, се накатери по горните клони и почна да реже по-дебелите от тях, за да бъдат употребени за местни нужди. Скоро от обречената гора останаха само високи голи стъбла без корона, и заедно с въздуха слънчевите лъчи също проникнаха до тази влажна почва, която може би никога не бяха погалвали.
Всяко от тези дървета можеше да се използува за някаква голяма столарска или груба дърводелска работа. Там растяха като колони от слонова кост с кафяви обръчи няколко восъчни палми, високи по сто и двадесет фута и широки в основата четири фута, които дават много трайна дървесина; кестени с яка подкорна дървесина, които раждат триъгълни плодове; муричи, ценни за строителството, баригуди, широки четири метра в дънера, който на няколко фута от земята започва да се разширява — дървета с лъскава червеникава кора, обрасла със сиви грудки, със заострена корона, подкрепяща хоризонтален чадър; високи памучни дървета с бяло, гладко и право стъбло. Редом с тези великолепни образци на амазонската флора падаха също куатиби, извисили розовите си куполи над всички съседни дървета. Те дават плодове, подобни на малки вазички, в които са разположени редове кестени, а светловиолетовата им дървесина се търси специално за корабостроителство. Имаше също желязно дърво, особено видът ибириратея с почти черна дървесина, толкова яка, че индианците правят от нея бойните си секири; палисандрови дървета, по-ценни от махагона; цезалпинии, които могат да се намерят само в дебрите на старите гори, спасили се и досега от ръката на секача; сапукаи, високи по сто и петдесет фута, подпирани от естествени арки, които израстват от самите тях на три метра от основата им, на тридесет фута височина се съединяват, увиват се около стъблото като елементи на вита колона, а върхът се разтваря в букет от растителни фойерверки, който паразитни растения изпъстрят с жълто, пурпурно и снежнобяло.