Миня прие предложението с голяма радост. Така че тоя ден, към единадесет часа, след закуска, двамата младежи и двете девойки се запътиха към високия бряг, към ъгъла, където двете реки се съединяват. Придружаваше ги един негър. Всички се настаниха в една от „убите“, обслужващи фермата, и след като минаха между островите Икитос и Парианта, достигнаха десния бряг на Амазонка. Лодката пристана до естествен заслон от дървовидни папрати, увенчани на тридесет фута височина от нещо като ореол от тънки клонки, покрити сякаш със зелено кадифе и украсени с изящна дантела от листа.
— А сега, Маноел — рече Миня, — ще ви запозная с гората, защото вие сте чужденец в тези краища на Горна Амазонка! И тъй като тук сме като у дома си, позволете ми да изпълня дълга си като стопанка.
— Скъпа Миня — отвърна младежът, — вие ще бъдете стопанка и на къщата ни в Белен, така както сте във фазендата Икитос, и там както тук…
— Слушай, Маноел, и ти, сестрите — провикна се Бенито, — мисля че не сте дошли тук, за да си разменяте нежни думи… Забравете поне за няколко часа, че сте сгодени!…
— Нито час, нито миг! — отговори Маноел.
— Ами ако Миня ти заповяда?
— Миня няма да ми заповяда!
— Кой знае! — засмя се Лина.
— Лина има право! — обади се Миня, протягайки ръка на Маноел. — Нека се помъчим да забравим!… Да забравим!… Брат ми настоява за това!… Нека прекъснем всичко друго, всичко! Докато трае тази разходка, няма да бъдем годеници! Аз не съм вече сестра на Бенито! А вие не сте вече негов приятел!…
— Я гледай! — извика Бенито.
— Браво, браво! Сега всички тук сме непознати! — възкликна младата мулатка, пляскайки с ръце.
— Непознати, които се виждат за пръв път — добави девойката, — които се срещат, поздравяват се…
— Госпожице… — подхвана Маноел, покланяйки се на Миня.
— С кого имам честта да говоря, господине? — запита девойката най-сериозно.
— С Маноел Валдес, който ще бъде щастлив, ако господин вашият брат благоволи да го представи…
— Ох, по дяволите тия проклети формалности! — извика Бенито. — Що ми трябваше да се улавям за тази идея!… Бъдете си годеници, приятели мои. Бъдете докогато си искате. Бъдете завинаги!
— Завинаги! — повтори Миня и тази дума се изтръгна така естествено от нея, че Лина прихна да се смее още по-силно.
Признателният поглед на Маноел възнагради девойката за словесната прямота.
— Ако вървим, ще говорим по-малко. Затова на път! — провикна се Бенито, за да избави сестра си от неудобно положение.
Но Миня не бързаше.
— Момент, братко! — каза тя. — Ти видя, че бях готова да те послушам! Ти искаше да ни накараш да забравим какви сме с Маноел, за да не разваляме разходката ти! Е, сега пък аз ще те помоля нещо, за да не разваляш моята разходка! Щеш-нещеш, харесва ли ти или не, обещай ми, Бенито, лично ти да забравиш…
— Какво да забравя?…
— Да забравиш, че си ловец, господин братко!
— Как! Нима ми забраняваш?…
— Забранявам ти да стреляш по всички тези очарователни птици, тези папагали, касици и куруку20, които летят така весело из гората! Същата забрана важи и за дребния дивеч, който днес не ни е нужен! Виж, ако някой кугуар, ягуар или Друг хищник се приближи много, тогава ти разрешавам да стреляш.
— Но… — понечи Бенито.
— В противен случай улавям Маноел под ръка и избягваме, загубваме се, и ти ще трябва да ни гониш!
— А на теб ти се иска много да откажа, нали? — възкликна Бенито, поглеждайки приятеля си Маноел.
— Не ще и дума! — отвърна младият човек.
— Тогава не! — извика Бенито. — Няма да откажа. Ще се подчиня напук на теб! Да вървим!
И четиримата, следвани от негъра, навлязоха под тези прекрасни дървета, които с гъстия си листак пречеха на слънчевите лъчи да стигат до земята.
Няма нищо по-великолепно от тази част от десния бряг на Амазонка. Тук в живописно безредие се извисяват толкова различни дървета, че на площ от четвърт квадратна левга могат да се наброят до сто вида от тия растителни чудеса. При това всеки лесничей лесно би забелязал, че никога дървар не е замахвал тук със секира. Дори след изсичане преди много векове още би личала рана. Даже ако новите дървета са от сто години, гората пак не би имала първоначалния си вид главно поради тази особеност, че би се изменила породата на лианите и другите паразитни растения. Това е любопитен признак, в който местният жител не може да се излъже.
И тъй, веселата компания се провираше през високата трева, храстите и подлеса, като бъбреше и се смееше. Когато храсталакът станеше много гъст, негърът отпред пробиваше път със своя секач и разпъждаше хилядите птици.