Миня с право се застъпваше за целия този малък крилат свят, който пърхаше сред листака нависоко. Тук се срещаха най-красивите представители на тропическото птиче царство. Зелените папагали и кресливите ари изглеждаха като естествени плодове на тези исполински дървета. Колибрите в цялото им многообразие — синебради, рубинено-топазови, тизаури с дълги раздвоени опашки — приличаха на откъснати цветя, които вятърът мяташе от клон на клон. Косове с оранжева перушина, поръбена с кафява ивица, позлатени отстрани смок-вари, черни като врани сабии смесваха свирнята си в оглушителен концерт. Тукани раздробяваха с дългите си човки златистите гроздове на гуиририте. Зелените бразилски кълвачи клатеха малките си главици с пурпурни точици. Всичко това обайваше окото.
Но целият този свят млъкваше и се изпокриваше, когато във върхарите на дърветата заскърцваше като ръждясал ветропоказател „alma de gato“ — „котешка душа“, вид светлочервеникав ястреб. Той се рееше гордо, разперил дългите бели пера на опашката си, но бягаше страхливо, щом в небесата се появеше „gaviao“, големият орел със снежнобяла глава, страшилище за цялото крилато население на горите.
Миня показваше на възхитения Маноел тия природни чудеса, конто той не би намерил в първобитната им простота в по-цивилизованите източни провинции. Маноел слушаше девойката повече с очи, отколкото с уши. Пък и крясъците и песните на тези хиляди птици бяха понякога толкова пронизителни, та не можеше и да я чува. Само звънкият смях на Лина беше достатъчно силен, за да надмогне с веселите си ноти това къткане, цвърчане, бухане, свирене и гугукане от всякакъв произход.
За един час изминаха не повече от една миля. Отдалечавайки се от бреговете, дърветата придобиваха друг вид. Животинският свят се проявяваше вече не на земята, а на шестдесет-осемдесет фута над нея, където по високите клони сновяха и се гонеха стада маймуни. Тук-там конусовидни снопове слънчеви лъчи проникваха в подлеса. Всъщност в тия тропически гори светлината като че ли не е необходима за тяхното съществуване фактор. Въздухът е достатъчен за развитието на тези дървета и растения, големи и малки, а всичката топлина, нужна за разпространението на соковете им, те черпят не от околната атмосфера, а от самата почва, в която тя се натрупва като в огромен калорифер.
А по бромелиите, серпентините, орхидеите, кактусите, по всички тия паразитни растения, които образуваха една малка гора под голямата, колко чудни насекоми, които мамеха да ги откъснеш като същински цветя: нестори със сини крила от преливно моаре, пеперуди „лейлус“ със златист отблясък и зелени ивици, хватливи нощни пеперуди, дълги десет инча, с крила като листа; пчели „марибунда“ — истински живи смарагди, обковани в златна рамка; после — цели пълчища бръмбари и светулки с бронзова броня и твърди зелени крила, които излъчват жълтеникава светлина от очите си и нощем озаряват гората с разноцветното си блещукане.
— Колко чудеса! — повтаряше възторжената девойка.
— Ти си у дома си, Миня, нали така каза — извика Бенито, — затова говориш тъй за богатствата си!
— Подигравай се, подигравай се, братлето ми! — отвърна Миня. — Аз имам право да хваля толкова прекрасни творения, нали Маноел? Те са създадени от ръката божия и принадлежат на всички!
— Да оставим Бенито да се смее! — каза Маноел. — Той е поет в тия минути, макар и да крие това, и се възхищава като нас от всички тези природни красоти! Само че когато има пушка под ръка, сбогом на поезията!
— Но поне сега бъди поет, братко! — възкликна девойката.
— Е, поет съм! — отвърна Бенито! — О, природо-вълшебнице и тъй нататък…
Трябва да признаем обаче, че като забраняваше на брат си Да използува ловната пушка, Миня му налагаше истинска саможертва. Гората гъмжеше от дивеч, и той имаше сериозно основание да съжалява за пропуснатите хубави изстрели.
И наистина в не толкова гъстите части на гората, където се откриваха доста широки поляни, се появиха няколко двойки щрауси от вида „нанду“, високи четири-пет фута. Те се движеха заедно с неразделните си „сериеми“, вид пуйки, с несравнимо по-добри вкусови качества от големите птици, които те придружават.
— Ето какво ми струва моето проклето обещание! — извика Бенито, сваляйки по знак на сестра си пушката, която инстинктивно бе вдигнал до рамото си.
— Трябва да се щадят тези сериеми — обади се Маноел, — защото са големи изтребители на змии.
— Както трябва да се щадят и змиите — вметна Бенито, — защото ядат вредните насекоми, а насекомите — понеже се хранят с още по-вредните листни въшки. Ако разсъждаваме така, трябва да щадим всичко.