— Не — отговори Бенито, — но трябва да вървим внимателно! Гледайте!…
И Бенито посочи лианата, която, скрита в клоните на един висок фикус, се клатеше от силни тласъци.
— Кой прави това? — запита Маноел.
— Може би някакво животно, до което трябва да се приближаваме предпазливо!
И като приготви пушката си за стрелба, Бенито им даде знак да не мърдат, а сам той пристъпи десет крачки напред.
Маноел, двете девойки и негърът останаха заковани на местата си.
Изведнъж Бенито нададе вик и видяха как се впусна към едно дърво. Всички се втурнаха нататък.
Пред очите им се разкри неочаквана и не твърде приятна гледка.
На края на гъвкавата като въже лиана, на която беше завързана примка, се мяташе обесен човек, и клатенето се дължеше на конвулсиите, които го разтърсваха все още в последната му агония.
Но Бенито се хвърли към нещастника и с един замах на ловджийския си нож преряза лианата.
Обесеният се строполи на земята. Маноел се надвеси над него, за да му окаже първа помощ и да го съживи, ако все още не беше късно.
— Горкият! — шепнеше Миня.
— Господин Маноел, господин Маноел — завика Лина, — той диша. Сърцето му бие! Трябва да го спасим!
— Ей богу, вярно — отвърна Маноел, — но мисля, че още малко и щяхме да закъснеем.
Обесеният беше мъж на тридесетина години, бял, доста зле облечен, твърде измършавял и явно много изстрадал.
На земята в краката му се търкаляше празна манерка и билбоке22 от палмова дървесина, за която беше вързана с канап глава на костенурка вместо топка.
— Обесил се, обесил се — повтаряше Лина, — и още толкова млад. Какво ли е могло да го подтикне към това?
Но благодарение на грижите на Маноел клетникът скоро се съвзе, отвори очи и изохка така силно и неочаквано, че уплашената Лина на свой ред изписка.
— Кой сте вие, приятелю? — попита го Бенито.
— Бивш обесен, доколкото виждам.
— Но как се казвате?…
— Почакайте да си спомня — рече той, прокарвайки ръка по челото си. — Аха! Казвам се Фрагозо и съм на вашите услуги, ако още съм способен на това, мога да ви направя косата, да ви обръсна и да ви натъкмя по всички правила на моето изкуство. — Аз съм бръснар, или по-точно най-отчаяният Фигаро…
— Но как можа да ви хрумне?…
— Ех, какво да се прави, добри господине, — отвърна с усмивка Фрагозо. — Момент на отчаяние, за който бих съжалявал, ако наистина имаше да се съжалява за нещо на тоя свят! Но ми предстояха още осемстотин левги през страната, а нямах пукнат грош в джоба, от което никому не би станало радостно на сърцето! Право да си кажа, съвсем бях загубил надежда.
Впрочем този Фрагозо имаше добродушно и приятно лице. Той се съвземаше лека-полека и проличаваше, че е с весел нрав. Той беше един от ония скитащи бръснари, които обикалят бреговете на Горна Амазонка, ходят от село на село и предлагат професионалните си услуги на негри, негърки, индианци, индианки, които ги ценят много. Но бедният Фигаро, изоставен и нещастен, не хапвал от две денонощия, залутан в тази гора, за миг изпаднал в отчаяние… и останалото знаем.
— Приятелю — каза му Бенито, — ще дойдете с нас във фазендата Икитос.
— Не ще и дума, с удоволствие! — отвърна Фрагозо. — Вие ме свалихте от бесилото, аз ви принадлежа. А не биваше да ме сваляте.
— Виждате ли, мила господарке, колко добре направихме, че продължихме разходката си! — каза Лина.
— И аз мисля така! — отвърна Миня.
— Каквото и да казвате — обади се Бенито, — никога не бих повярвал, че на края на нашата лиана ще намерим човек.
— И то бръснар в беда, който току-що се е обесил! — вметна Фрагозо.
Младите хора разказваха на съвзелия се вече нещастник за развоя на събитията. Той благодари сърдечно на Лина за добрата й идея да тръгнат по лианата и всички поеха отново към фазендата, където Фрагозо бе посрещнат така, че нямаше вече нито желание, нито нужда да повтаря печалния си опит!
VIII. Жангадата
Половината квадратна миля гора беше изсечена. Сега на дърводелците се падаше грижата да сглобят сал от многовековните дървета, които лежаха на брега.
Наглед нямаше нищо по-лесно от това! Под ръководството на Жоам Гарал индианците, служещи във фазендата, трябваше да покажат своето несравнимо майсторство, с каквото и да се заловят — със строеж на сграда или на морски съд, тези туземци са удивителни работници. Само с брадва и трион те се справят с толкова яки дървета, че острието на инструмента им се нащърбява, и въпреки това, каквото и да пипнат — да одялат дънери, да превърнат тези огромни стволове в греди, да ги нарежат на дъски и талпи без помощта на механичен трион — всичко това вършат леко с похватните си, търпеливи, надарени с чудна естествена умелост ръце. Трупите не се спущаха веднага в коритото на Амазонка. Жоам Гарал имаше обичай да постъпва другояче. Цялата тази купчина от стъбла се нареждаше симетрично на широк равен бряг, а в него се прокопаваше улей към мястото, където Нанай се съединяваше с великата река. Там именно трябваше да се построи жангадата; там Амазонка щеше сама да я спусне на вода, когато дойдеше време да я подкара към местоназначението й.
22