Португалецът имаше право. Жоам Гарал го разбра и без колебание постъпи на работа във фазендата, решен да й отдаде всичките си сили.
И впоследствие Магалянс не съжаляваше за доброто си дело. Работите му потръгнаха. Търговията му с дървен материал, която се разпростираше по Амазонка чак до Пара, благодарение на подтика, даден й от Жоам Гарал, скоро се разшири значително. Фазендата постепенно растеше и се разпростря по брега на реката чак до устието на Нанай. Жилището се превърна в очарователна къща с един етаж повече, обкръжена от веранда, полускрита под прекрасни дървета — мимози, смоковници-сикомори, баухинии, паулинии, чиито стъбла се губеха под плетеница от страстничета, бромелии с яркочервени цветове и причудливо увити лиани.
В далечината, зад гигантски храсти, под гъсталак от дървовидни растения се криеше цялата съвкупност от сгради, в които живееха служителите на фазендата — служебните пристройки, колибите на негрите, заслоните на индианците. Така че от речния бряг, обрасъл с тръстика и водни растения, се виждаше само къщурката на горския пазач.
Обширна равнина, грижливо разчистена от храсталак около езерцата, предлагаше отлични пасбища. Там гъмжеше от добитък. Това беше нов източник на голям доход в тия богати краища, където едно стадо се удвоява за четири години и носи десет процента печалба само от продажбата на месото и кожите на животните, заклани за храна на скотовъдците. Тук-там в сечищата бяха разработени няколко „ситиос“, или плантации от маниока и кафе. Насажденията от захарна тръстика скоро наложиха да се построи мелница за мелене на захароносните стъбла, от които се добиват меласа, тафия и ром. С една дума, десет години след пристигането на Жоам Гарал във фермата Икитос тя стана една от най-богатите фазенди в горното течение на Амазонка. Благодарение на доброто ръководство, прилагано от младия служител във всяко отношение, от ден на ден тя все повече процъфтяваше.
Португалецът обаче не чака толкова много, за да разбере какво дължеше на Жоам Гарал. За да го възнагради според заслугите му, най-напред той му даде дял от доходите на своето предприятие; после, четири години след пристигането му, го направи свой съдружник с равни права и еднакъв дял от приходите.
Но той мечтаеше за нещо повече. Дъщеря му Якита съумя като него да открие в този мълчалив младеж, внимателен към другите и строг към себе си, сериозни нравствени и умствени качества. Тя го обичаше; но макар че Жоам от своя страна също не оставаше равнодушен към достойнствата и красотата на тази доблестна девойка, било от гордост, било от сдържаност той като че ли не мислеше да поиска ръката й.
Една сериозна случка обаче ускори решението.
Веднъж Магалянс, когато водеше секачи в гората, бе смърт но ранен от паднало дърво. Пренесен почти вцепенен във фермата и чувствувайки се обречен, той накара плачещата до него Якита да се изправи, улови ръката й, сложи я в дланта на Жоам Гарал и го накара да се закълне, че ще се ожени за нея.
— Ти възвърна състоянието ми — каза той — и няма да умра спокойно, докато не се убедя, че с този брак бъдещето на дъщеря ми е осигурено!
— Аз мога да остана неин предан слуга, неин брат, неин закрилник, без да й бъда съпруг — отговори първоначално Жоам Гарал. — Аз съм ви задължен за всичко, Магалянс, и никога няма да забравя това, но цената, с която искате да заплатите за усилията ми, превишава моите заслуги!
Старецът настояваше. Смъртта не му позволяваше да чака, той поиска обещание и го получи.
Тогава Якита беше на двайсет и две години. Жоам — на двайсет и шест. Те се обичаха и се венчаха няколко часа преди смъртта на Магалянс, който още има сили да благослови техния брак.
Ето при какви обстоятелства през 1830 година Жоам Гарал стана новият собственик на фазендата Икитос, за голямо задоволство на персонала на фермата. Съединяването на тези два ума в едно единно сърце можеше само да допринесе за още по-големия разцвет на имението.
Една година след сватбата Якита дари съпруга си със син, а след още две години — с дъщеря. Бенито и Миня, внуците на стария португалец, трябваше да бъдат достойни за своя дядо, а като деца — достойни за Жоам и Якита.
Миня стана очарователна девойка. Тя никога не се отделяше от фазендата. Израсла в тази чиста и здрава среда, сред красивата природа на тропическите области, възпитанието дадено й от майката, и знанията, получени от бащата, й бяха достатъчни. Какво повече би научила тя в манастирско училище в Манао или Белен? Къде би намерила по-добри примери за всички лични добродетели? Нима душата и сърцето й щяха да се развият по-изящно далеч от бащината къща? Ако не й бе писано от съдбата да замести майка си като управителка на фазендата, поне щеше да бъде достойна за всякакво друго положение.