Действието на екрана се пренесе от пищно обзаведената стая на Елена към брега на океана. Героинята се беше изтегнала в удобния шезлонг, смучеше леден сок от дълга извита сламка и обмисляше поредния капан за богатия, но глупав и наивен Габриел… Защо ли ги гледаше тези сериали, или сапунчета, както пренебрежително ги наричаше Марето? Заради красотата. За броени минути пред телевизора очите й се пълнеха с екзотични пейзажи и красиви богати къщи сред обширни зелени градини. Усетът й на литератор, обаче, се надсмиваше над скалъпения сюжет и захаросаните реплики, които героите от екрана си разменяха. «Ти си най-яркото слънце на моя небосвод!» Ивана си представи как нейният Илия й шепне тези думи на колене пред нея и се разсмя с глас. Нямаше нужда от това. Тя си знаеше, че двете с Марето са топлинката в живота му. Ей сега ще се върне от работа и веднага ще тръгне по стаите да я търси. Ако не я намери, ще започне да звъни по телефона, да види къде е.
Погледна разсеяно навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът й срещна познатия изглед: насрещния сив панелен жилищен блок, брат-близнак на техния и старите очукани леки коли на обитателите, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха работнически, населени по времето, когато заводът процъфтяваше, а продукцията му се изнасяше с ешелони по света. Сега само няколко прашни смокинови дръвчета, отрупани със зрели плодове и пазени зорко от комшийката баба Слава, радваха окото.
Под рехавата сянка на едното от тях гореше огън, над който се чернеше голям опушен казан. Някой вареше буркани с компоти или лютеница за зимата. Боже, кой беше този луд да кладе огън в тази горещина? Взря се с късогледите си очи в свитата фигурка, която пъхаше съчки под казана и позна дядо Христо от съседния вход. Баба Жела, жена му, беше починала преди месец и сега той сам си приготвяше зимнината.
Ивана въздъхна дълбоко. «Докато сме живи и двамата с Илия, ще е добре, а след това…» Погледът й се върна на екрана. Елена стоеше пред претъпканите с дрехи гардероби и се кахъреше, че няма какво да облече за фиестата… Мисълта на Ивана се откъсна от картината на екрана и се върна назад към деня, в който купиха малкия апартамент. Двамата с Илия бяха тогава учители, но неговите родители работеха в завода и отстъпиха своето право на жилище на децата си. Каква радост беше! Тук преминаха най-хубавите им години, тук, живот и здраве, след няколко години щеше да се пенсионира.
Звънецът на входната врата иззвъня отначало колебливо, а след това — по-продължително и настойчиво. Ивана се сепна и скочи пъргаво. Кой ли беше тръгнал в тази жега!
— Кака Мара тука ли е?
Беше Росен, десетгодишният син на Таня и Георги, които живееха в апартамента над тях.
— Къде носиш котето? — засмя се в отговор Ивана.
— Не иска да стои самичко. А пък аз не искам да го оставям да мяука.
Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи гледаха сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по-дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.
Ивана помилва детето по острата косица, побутна го към трапезарията и затвори бързо външната врата, за да не влиза горещината от задушното стълбище.
— Майка ти няма ли я още?
— Няма я. И татко го няма.
— На дините ли са?
— На дините.
Таня и Георги бяха по професия машинни инженери. До преди седем-осем години работеха в завода, но ураганът на масовите съкращения помете и двамата в началото на кариерата им. Георги тогава клюмна, но Таня още повече се запали за работа.
— Ще покажем, че струваме нещо и без дипломи и титли! — зарече се тя.
Нямаха избор. Сложиха двете дипломи и трудови книжки в едно чекмедже да чакат по-добри дни и се заловиха с покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Родителите на Таня бяха дългогодишни търговци, помогнаха с пари и труд, бизнесът на младите бавно, но сигурно тръгна. Таня истински се увлече, запали се и Георги и двамата потънаха в работа. Сега беше сезонът на дините, Георги беше почти денонощно около щандовете, а Таня сновеше непрекъснато между него и детето.
— Защо ти е кака ти Мара? — обърна се Ивана към момчето.