А от другата страна, пред огромните врати на хангара, през които някога бяха пускали самолетите на пистата, стояха маговете.
ГЛАВА ВТОРА
Маговете бяха не повече от половин дузина, но сякаш изпълваха цялото пространство с присъствието си. Кал не бе сигурен как си ги бе представял. Баща му бе маг и изглеждаше съвсем обикновено, макар и леко ексцентричен. Бе смятал, че повечето магове ще да са много по-странни. Може би със заострени шапки или пък в роби със звезди по тях. Тайничко се надяваше някой от тях да е зелен.
За негово разочарование, те изглеждаха съвсем нормални - три жени и трима мъже, облечени в свободни туники с дълги ръкави и панталони, направени от същия плат. На китките си имаха гривни от метал и кожа, но Кал не можеше да прецени дали това е нещо специално, или просто моден аксесоар.
Най-високият от маговете, широкоплещест мъж с орлов нос и рошава прошарена коса, пристъпи напред и се обърна към семействата на скамейките.
- Добре дошли, кандидати. Добре дошли, роднини и приятели на кандидатите. Това е най-важният следобед в живота на вашето дете.
„Страхотно", помисли си Кал. „Добър начин да ни успокоят."
- Не знаят ли, че всички тук се опитват да влязат в училището за вълшебства?
- Родителите вярват в това, в което искат да вярват - поклати глава баща му. -Чуват това, което искат да чуят. Ако желаят детето им да бъде известен атлет, смятат, че кандидатства за специално спортно обучение. Ако искат да е неврохирург, мислят, че това е някакъв предварителен курс. Ако държат да е заможен, смятат, че това е училище, което ще го свърже с богатите и известните.
Магът продължи с обясненията как ще протече следобедът и колко време ще отнеме изпитът.
- Някои от вас са пропътували дълъг път, за да предоставят на детето си тази възможност. Искаме да благодарим...
Кал го слушаше, но чу и друг глас, който сякаш идваше отвсякъде и никъде.
„Когато Майстор Норт свърши с представянето, всички кандидати трябва да се изправят и да пристъпят напред. Изпитът ще започне всеки момент."
- Чу ли това? - попита Кал и баща му кимна. Кал се огледа около себе си. Всички гледаха към магьосниците. Някои бяха нетърпеливи, други - усмихнати.
- Ами децата?
Магът - Кал се досети, че това трябва да е споменатият от безплътния глас Майстор Норт - приключи с встъпителните слова.
Кал знаеше, че трябва да слезе от скамейката, понеже щеше да му е по-трудно отколкото на останалите деца. Искаше обаче да чуе отговора.
- Всеки, който има някаква сила, може да чуе Майстор Финиъс. Повечето от кандидатите са имали някакво магическо преживяване досега. Някои се досещат какви са, други го знаят със сигурност, на останалите предстои да разберат.
Чу се шумолене, когато децата станаха на крака и накараха металните стойки да потреперят.
- Какво е първото изпитание? - попита Кал баща си. - Пак ли ще чуем Майстор Финиъс?
Баща му почти не го чуваше. Изглеждаше разсеян.
- Предполагам. Другите изпитания обаче ще бъдат много лоши. Само помни какво ти казах. Всичко ще приключи бързо.
Хвана Кал за китката, стряскайки го. Знаеше, че баща му го обича, но рядко го бе виждал да става сантиментален. Стисна ръката му и след това го пусна.
- Върви!
Докато Кал слизаше надолу по скамейките, останалите деца се събраха по групи. Една от жените магове махна на Кал да се присъедини към нейната група. Другите кандидати си шептяха нещо. Изглеждаха нервни, но и нетърпеливи. Кал видя Кайли Майлс през две групи. Запита се дали трябва да й каже, че това не е изпит по балет. Тя обаче бе широко усмихната и си говореше с другите кандидати, а и той се съмняваше, че би го послушала.
„Изпити по балет", помисли си мрачно той. „Ето как те зарибяват."
- Аз съм Майстор Милагрос - каза жената маг, която бе махнала на Кал, докато извеждаше групата от голямата зала по дълъг коридор, боядисан с бяла боя.
- За първото изпитание всички ще бъдем заедно. Моля, последвайте ме в редица, без да се бутате.
Кал, който беше най-отзад, трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Знаеше, че ако закъснее, би имал предимство, тъй като щеше да ги накара да помислят, че не се интересува от изпитанията и не знае какво прави. Мразеше обаче погледите, които му хвърлиха, докато куцука най-отзад. Всъщност се забърза толкова много, че блъсна едно хубаво момиче с големи, тъмни очи. То го погледна раздразнено изпод още по-тъмните кичури на косата си.
- Извинете - каза автоматично Кал.
- Всички се притесняваме - каза момичето, което бе малко смешно. То не изглеждаше никак притеснено, а напротив. Бе напълно спокойно, с повдигнати вежди. По карамеления пуловер нямаше и петънце, нито пък по скъпите дънки. На врата си носеше филигрирана висулка, която Кал разпозна благодарение на посещенията си в антикварни магазини като „Ръката на Фатима". Златните обеци на ушите й изглеждаха, като че са принадлежали на принцеса, а може би и на кралица. Кал внезапно се почувства мръсен и непохватен.