Вратите бяха отворени. Минаха под надписа „Знанието и действието са едно и също" и навлязоха в пещерите на Магистериума, когато полъх на топъл въздух сблъска Кал с друг проблем. Навън бе замръзнал, а тук, докато вървяха към стаите, започна бързо да се поти в закопчаното си яке.
- Какво тогава е искал Константин? - попита Раф.
- В смисъл? - разсея се Джаспър.
- Каза, че не е искал да създаде Обсебените. Защо не?
- Защото е искал да върне брат си - обясни Кал. Не можеше да повярва, че Раф е толкова тъп. - Не му трябва някакво зомби.
- Те не са като зомбитата - сопна се Джаспър, - обсебените от Хаоса не ядат хора. Просто нямат спомени. Или пък представа за самоличност.
Вече бяха стигнали стаите на учениците от Желязната година. По коридорите имаше накладени мангали, пълни с горещи камъни. Кал напълно се сгорещи, а и вълкът дишаше тежко във врата му. Изглежда бе заспал.
- Откъде знаеш толкова за Врага на Смъртта? - попита Раф, леко напрегнат.
Кал не чу отговора на Джаспър, понеже Тамара изсъска в ухото му.
- Добре ли си? - попита тя. - Целият си почервенял.
- Добре съм.
Тя го погледна внимателно.
- Какво си натъпкал в ризата си?
- Шала - отвърна той, като се надяваше, че тя няма да се досети, че няма такъв.
- И защо? - намръщи се тя.
- Беше ми студено.
- Кал...
Тогава обаче стигнаха стаите си. С огромно облекчение Кал почука с гривната на вратата и пусна себе си и Тамара вътре. Тя се канеше да се сбогува с останалите, когато той затръшна вратата зад тях и хукна към спалнята си.
- Кал! - възмути се Тамара. - Не смяташ ли, че трябва... не знам... да поговорим? За Аарън?
- След малко - изохка Кал, като едва не падна в спалнята си, докато затваряше вратата с шут. След това се просна по гръб точно когато вълчето подаде главичка от яката му и се огледа наоколо. Освободено, то изглеждаше развълнувано от възможността да се разходи из стаята, тупуркайки с нокти по каменния под. Кал се помоли Тамара да не чуе как вълкът души под леглото му, гардероба и горнището на пижамата, която бе хвърлил по-рано след събуждането си.
- Трябва да те изкъпем - каза той на вълчето. То се завъртя по гръб, вдигна крачета във въздуха и размаха опашка, оплезило език в крайчеца на устата си. Когато погледна странните му движещи се очи, си спомни думите на Джаспър.
„Те нямат спомени или представа за самоличност".
Този вълк обаче си беше много характерна личност. Това означаваше, че
Джаспър знае много по-малко за обсебените от Хаоса, отколкото си мислеше. Може би бяха такива, след като Врагът ги бе създал. Може би оставаха такива до смъртта си. Вълчето обаче бе родено с Хаоса в себе си. Така бе израснало и не бе това, за което го смятаха.
Тогава си спомни думите на баща си и потрепера, без това да има нещо общо с температурата.
„Дори не знаеш кой си."
Кал прогони тази мисъл, качи се на леглото, изрита ботушите си и притисна лице във възглавницата. Вълчето скочи до него. Миришеше на борови иглички и прясно изровена пръст. За миг Кал се запита дали няма да го ухапе. То обаче го обиколи два пъти, след което притисна мъничкото си телце към стомаха му. Затоплен от обсебеното от Хаоса вълче, Кал заспа почти веднага.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Кал сънуваше, че е в плена на голяма пухкава възглавница. Събуди се и размаха ръце, като едва не удари вълчето, което се бе свило на гърдите му и го гледаше с големите си пъстри очи. Чак сега Кал осъзна какво е направил. Измъкна се изпод вълка толкова бързо, че падна от леглото и се удари в пода. Болката в коленете и студеният камък го събудиха напълно. Осъзна, че е коленичил и гледа право в очите на вълчето, което се бе свило в края на леглото и гледаше към него.
- Уф - излая то.
- Шшт! - изсъска Кал. Сърцето му биеше бясно. Какво бе направил? Бе вкарал обсебено от Хаоса животно в Магистериума! Със същия успех можеше да съблече дрехите си, да се омаже в лишеи и да хукне из пещерите с викове:
ИЗКЛЮЧЕТЕ МЕ! ЗАПЕЧАТАЙТЕ МАГИЯТА МИ! ПРАТЕТЕ МЕ У ДОМА!
Вълчето изскимтя. Очите му се движеха като въртележки, докато гледаха към Кал. Езикът му се показа, след което се прибра обратно.
- Ох - промърмори Кал, - ти си гладно, нали? Хубаво. Чакай да ти намеря нещо за ядене. Стой тук. Да, точно тук!
Той се изправи и примигна към навития часовник на нощното шкафче. Бе единайсет часа сутринта, а алармата още не бе иззвъняла. Странно. Отвори вратата на спалнята си тихо и веднага се озова лице в лице с Тамара, която вече бе облечена в униформата си и закусваше на масата в хола. Храната бе съвсем нормална - сандвич с масло, наденички, бекон, бъркани яйца и портокалов сок.