Кал му даде още малко време, преди да прибере вълчето обратно под якето си.
- Хайде - каза той на вълчето, - трябва да се приберем, преди някой да ни види. И преди някой да изхвърли остатъците от закуската.
Върна се обратно по коридора, като се снишаваше всеки път, когато минеше покрай други чираци, така че да не забележат шаващия силует под якето му. Едвам стигна до стаята си, преди вълчето да се освободи. След това събори приборите и изяде остатъците от закуската на Тамара.
Най-накрая Кал успя да прибере вълчето в стаята си, където му отнесе купа вода, две сурови яйца и една студена наденичка, останала на масата. Вълкът изяде всичко, дори черупките на яйцата. След това си поиграха с една от завивките.
Точно когато Кал успя да измъкне завивката и вълчето отново подскочи, чу как външната врата се отваря. Някой влезе в хола. Спря, за да разбере дали на Тамара отново не й е станало ясно, че Джаспър е мухльо, и се е прибрала рано, или пък Аарън се бе върнал. В тишината чу как нещо се хвърля към стената. Вълчето се скри под леглото и изскимтя.
Кал открехна вратата си и видя Аарън да седи на дивана, сваляйки един от ботушите си. Другият бе в далечния край на стаята. На стената, където се бе ударил, имаше кална следа.
- Добре ли си? - попита Кал.
- Не знаех, че някой от вас е тук - изненада се Аарън.
Кал се прокашля. Чувстваше се особено. Запита се дали Аарън ще остане с тях сега когато вече бе Макар, или щяха да го отведат в училище за супергерои, които спасяват света.
- Тамара излезе някъде с Джаспър. Май отново са приятели.
- Все тая - отвърна Аарън без особен интерес. Това бе от темите, на които обикновено би разговарял. Но Кал искаше да поговори с Аарън и за други неща -например за вълчето, за странното поведение на родителите на Тамара и черния камък на гривната му, за това как се отнасяше той към съобщението на баща му до Руфъс... Кал не знаеше откъде да започне. И дали изобщо трябва да започва.
- Е - каза той, - сигурно се вълнуваш много за тази... магия на Хаоса.
- Мда - отвърна Аарън, - направо нямам думи.
Кал веднага усети сарказма, но за миг не повярва, че чува това от устата на Аарън. Но ето, Аарън бе там и гледаше ботуша си със стиснати челюсти. Очевидно бе ядосан.
- Искаш ли да те оставя сам, за да хвърлиш и другия си ботуш? - попита Кал.
- Извинявай - пое си дълбоко въздух Аарън и потърка лицето си. - Просто не знам дали искам да бъда Макар.
Кал бе толкова изненадан, че изгуби ума и дума.
- Че защо? - съвзе се накрая той. Аарън бе идеалният за тази роля. Той бе точно това, което хората си представяха, когато чуят думата „герой" - мил, храбър, готов да застане между обсебен вълк и приятелите си, вместо да избяга, както биха направили нормалните хора.
- Не разбираш - отвърна Аарън. - Всички мислят, че това е добра новина. Последният Макар е било онова момиче и то е загинало на петнайсет. Вярно е, че е нямало Примирие, но пак е умряла. И то по ужасен начин.
Това съвпадаше с всичко, което бащата на Кал му бе разказал за маговете.
- Ти обаче няма да умреш - каза твърдо Кал. - Верити Торес е загинала в много страшна битка. Ти си в Магистериума, Майсторите няма да допуснат да загинеш.
- Не можеш да знаеш това - отвърна Аарън.
„Затова умря майка ти. Заради магията", каза бащата на Кал в ума му.
- Защо тогава не избягаш? - попита внезапно Кал.
Аарън вдигна глава. Това привлече вниманието му.
- Няма да избягам!
- Защо не? - попита Кал.
- Няма къде да ида - зелените очи на Аарън светнаха. Изглеждаше ядосан.
- Как така? - попита Кал, но се сети и сам. Аарън никога не говореше за семейството си, за това как е живял вкъщи...
- Нищичко ли не забелязваш? - попита Аарън. - Не се ли чудиш защо родителите ми не присъстваха на Изпита? Защото ги няма, затова! Мама почина, баща ми избяга, когато бях на две! Идвам от приемен дом. От няколко по-точно! Писна им да се грижат за мен, да се чудят дали помощите от правителството ще са достатъчни, затова ме подхвърляха от едно място на друго. Срещнах момичето, което ми разказа за Магистериума, в последното сиропиталище. С нея можех да разговарям, но после брат й завърши и я взе нанякъде. Ти поне си имал баща си. Магистериумът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Не искам да напускам.