Когато видя Кал, ахна. Кал толкова се изненада, че магията го напусна. Дънерът се плъзна напред, Селия отскочи с писък към брега, а болният крак на Кал поддаде под него.
Изгуби равновесие и падна във водата.
Потокът бе черен, леденостуден и много по-дълбок, отколкото си бе представял. Кал опита да изплува на повърхността, но кракът му се бе заклещил между два камъка. Ритна отчаяно, но болният му крак не бе достатъчно силен, за да освободи здравия. Прониза го остра болка, докато опитваше да се изтегли, и той изпищя беззвучно под водата. От устата му излязоха мехурчета.
Внезапно една ръка хвана неговата и го издърпа. Кракът го заболя още повече, докато се измъкваше, но след миг се озова над водата, отворил уста за глътка въздух. Човекът, който го бе хванал, плискаше през потока, а Кал чу как останалите чираци викат нещо, докато го хвърляха на брега, кашлящ и плюещ вода.
Погледна нагоре и видя чифт гневни кафяви очи, гледащи го изпод кичури мокра черна коса.
- Джаспър? - попита невярващо Кал, след което се изкашля отново. Понечи да изплюе водата, когато Тамара внезапно се появи и коленичи до него.
- Кал? Добре ли си?
Кал преглътна водата, като искрено се надяваше в нея да няма попови лъжички.
- Нищо ми няма - изграчи той.
- И защо трябваше да се фукаш? - избухна Тамара. - Защо всички момчета сте толкова глупави? След като Майстор Милагрос ти забрани! Ако не беше Джаспър...
- Щеше да е станал храна на рибите - отвърна хладнокръвно Джаспър, докато изстискваше водата от крайчеца на униформата си.
- Силно казано - коментира Майстор Милагрос. - Все пак бях наблизо. Това обаче наистина бе твърде глупаво.
Кал погледна надолу. Единият от крачолите му бе скъсан, обувката му липсваше, а по глезена му се стичаше струйка кръв. Поне бе здравият му крак. Така останалите нямаше да видят изкривения и обезобразен крайник, който представляваше другият.
- Знам - каза той.
- Можеш ли да се изправиш? - въздъхна Майстор Милагрос.
Кал опита да стане на крака. Тамара веднага застана до него и му подаде ръка, на която да се подпре. Той я пое и се изправи, след което изкрещя от болката, която го прониза. Чувстваше левия си крак, като че някой го е намушкал с нож -ужасна, смазваща болка.
Майстор Милагрос коленичи и опря хладните си пръсти до глезена на Кал.
- Не е счупен, но е лошо навехнат - рече тя след миг и отново въздъхна. - Клас, свободни сте за този следобед. Кал, ще трябва да идем до Лечебницата.
Лечебницата се оказа огромна зала, в която нямаше сталагмити, сталактити и никакви бълбукащи или пушещи неща. Имаше дълга редица легла, постлани с бели чаршафи и подредени така, сякаш Майсторите очакваха голямо количество ранени деца, които можеха да пристигнат всеки момент.
Сега обаче вътре нямаше никого освен Кал.
Магът на смяна бе висока червенокоса жена, която имаше змия, навита на раменете й. Шарките й се сменяха с всяко движение - от леопардови петна на тигрови ивици до розови петна.
- Сложете го там - нареди жената и посочи царствено на чираците, които носеха Кал на носилка, направена от клони, съединени с магията на Майстор Милагрос. Ако кракът на Кал не го болеше толкова, щеше да му бъде интересно да види как използва земната магия, за да събере клоните ведно и да ги преплете.
Майстор Милагрос наблюдаваше как оставят Кал на леглото.
- Благодаря ви, ученици - каза тя, докато Тамара кършеше нервно ръце. - Сега трябва да си тръгнем и да оставим Майстор Амарант да работи.
Кал се изправи на лакти, като пренебрегна ужасната болка в крака си.
- Тамара...
- Какво? - обърна се тя, отворила очи. Всички ги гледаха. Кал се опита да й предаде съобщението си наум.
„Грижи се за Пакостник. Не го оставяй гладен."
- Погледът му се премрежва - каза разтревожено Тамара на Майстор Амарант, - явно умира от болки. Не можете ли да му помогнете?
- Не и докато сте тук. Къш, къш!
Амарант махна с ръка и чираците излязоха навън с Майстор Милагрос. Тамара спря на прага и отново погледна разтревожено към Кал.
Той се отпусна обратно в леглото, обезпокоен за Пакостник, а Майстор Амарант сряза униформата, за да види синините по крака му. Здравият му крак. За миг усети да го залива паника, от която едва не се задуши. Ами ако бе успял да осакати и другия си крак? Ако вече никога не можеше да върви?
Майсторът явно разчете страха, изписан на лицето му, понеже се усмихна и взе малко мъх от стъклен буркан.
- Всичко ще е наред, Калъм Хънт. Оправяла съм къде-къде по-лоши наранявания.