След това Тамара започна да му разказва колко развълнувани са били родителите й от това, че е в същата група с Макар, което бе хубаво, тъй като тя искаше да се гордеят с нея. Но беше и лошо, понеже означаваше, че ще са още по-притеснени дали тя се представя като отлична ученичка, или не. Идеите им за това какво значи „отлична" невинаги съвпадаха.
- Какво ще стане с Примирието сега когато имаме Макар? - попита Кал, като си спомни речта на Руфъс и начина, по който маговете от Асамблеята бяха реагирали на срещата.
- Нищо - отвърна Тамара, - никой не иска да нападаме Врага на Смъртта, докато Аарън е толкова млад. Е, почти никой. Но когато Врагът научи за него, ако вече не е научил, никой не може да каже какво ще предприеме.
След няколко минути Тамара погледна към часовника си.
- Аарън вече го няма доста време - каза тя. - Ако се забави още малко, вечерята ще свърши и ще го хванат по коридорите. Може би трябва да го потърся.
- Добре - отвърна Кал, - ще дойда с теб.
- Мислиш ли, че това е добра идея? - повдигна вежда Тамара и погледна към крака му. Не изглеждаше никак добре, увит в мъх и покрит с кал. Кал размърда предпазливо пръсти. Нищо не го заболя.
След това седна на леглото и от калната шина се счупиха няколко парченца.
- Не мога да седя повече, ще се схвана, а и кракът ме сърби. Искам да подишам свеж въздух.
- Хубаво, но ще вървим бавно. Ако нещо те заболи, спираш да си починеш, след което се връщаш.
Кал кимна и стана на крака, подпирайки се на рамката. Веднага щом се изправи, шината се счупи на две и падна, като остави глезена му оголен заради скъсания панталон.
- Отива ти - каза Тамара и се отправи към вратата. Кал бързо обу чорапите и ботушите си, които бяха пъхнати под леглото му. След това прибра крачолите на панталоните си така, че да не се веят, и взе Мири, като я пъхна в колана си. После последва Тамара и излезе от залата.
Коридорите бяха притихнали, сякаш всички ученици бяха в Трапезарията. Кал и Тамара се опитаха да издават възможно най-малко шум, докато вървяха към Портите за Мисията. Кал се чувстваше замаян. И двата крака го боляха малко, макар да не смяташе да каже това на Тамара. Сигурно изглеждаше нелепо със скъсаните си от коляното надолу панталони и с разрошената коса, но, за щастие, нямаше кой да ги види. Намериха Портата за Мисиите и се измъкнаха в мрака.
Нощта бе топла и ясна, а луната грееше, очертавайки силуетите на дърветата и пътеките около Магистериума.
- Аарън! - извика предпазливо Тамара - Къде си, Аарън?
Кал се обърна назад и огледа дърветата. Изглеждаха малко зловещи. Сенките около тях бяха неестествено дълбоки, а клоните шумоляха призрачно на вятъра.
- Пакостник! - извика той.
Настъпи тишина, след което Пакостник излезе от дърветата. Очите му се въртяха диво като фойерверки. Той отиде при Кал и Тамара, а въжената му каишка се влачеше по земята след него. Кал чу как Тамара ахва.
- Къде е Аарън? - попита тя.
Пакостник изскимтя и се изправи на задните си лапи, като размаха предните във въздуха. Подскачаше с настръхнала козина, а ушите му трепереха. Той изскимтя и се завъртя около Кал, като побутна дланта му със студения си нос.
- Пакостник - Кал зарови пръсти в козината на вълка и опита да го накара да се успокои, - добре ли си, момче?
Пакостник изскимтя отново и се измъкна от хватката на Кал, като изтича до гората. Спря и ги погледна през рамо.
- Иска да го последваме - разбра Кал.
- Мислиш ли, че Аарън е ранен? - попита Тамара и се огледа уплашено. - Дали онзи елементал не го е нападнал?
- Хайде - каза Кал и тръгна по тъмната земя, като пренебрегна бодежите в краката си.
Вече сигурен, че двамата го следват, Пакостник се стрелна напред, профучавайки между дърветата като кафяво петно на фона на лунната светлина.
Тамара и Кал го последваха с цялата бързина, на която бяха способни.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Краката на Кал го боляха. Той бе свикнал да чувства болка в единия от тях, но да го мъчат и двата, бе нещо ново. Не знаеше как да балансира тежестта си и макар да си взе от гората една пръчка за бастун, чувстваше, че ще падне, а мускулите му горяха.
Пакостник ги водеше напред, а Тамара бе далеч пред Кал, като от време на време поглеждаше назад и понякога забавяше ход, макар да изгаряше от нетърпение. Кал не бе сигурен колко са се отдалечили. С увеличаващата се болка загуби представа за времето. Но колкото повече се отдалечаваха от Магистериума, толкова повече се тревожеше Кал.