Не защото нямаше доверие на Пакостник. Притесняваше се от това, че Аарън е отишъл толкова далеч. Защо? Дали не го бе отвлякло някакво огромно същество, например уивърн? Дали не се бе изгубил в гората? Не, нямаше как да се е загубил. Пакостник щеше да го изведе.
Какво бе станало?
Изкачиха се по един хълм, а дърветата пред тях оредяха по пътя към магистралата, която разделяше гората. От другия край се издигаше още един хълм, който закриваше хоризонта.
Пакостник излая още веднъж и слезе надолу. Тамара се обърна и изтича до Кал.
- Трябва да се върнеш - каза тя, - краката те болят, а и нямаме идея колко далеч е Аарън. Върви в Магистериума и кажи на Майстор Руфъс какво се е случило. Той ще викне останалите.
- Няма да се върна - каза Кал, - Аарън е най-добрият ми приятел. Няма да го оставя в опасност.
Тамара постави ръка на крака си.
- Аз съм най-добрата му приятелка.
Кал не бе сигурен как точно се измерва приятелството.
- Добре, аз съм най-добрият му приятел, който не е момиче.
- Не, това е Пакостник - поклата глава Тамара.
- Въпреки това няма да си тръгна - отвърна Кал и се подпря на бастуна, - няма да си тръгна отново. Няма да ви оставя. Освен това е по-нормално ти да се върнеш назад, а не аз.
Тамара го погледна и сбърчи вежди.
- Че защо?
Кал каза това, което вероятно и двамата мислеха, но никой не посмя да изрече.
- Понеже ще загазим заради това. Веднага щом Пакостник се появи без Аарън, трябваше да идем при Майстор Руфъс...
- Но нямахме време - възрази Тамара, - а и трябваше да му кажем за Пакостник...
- Ние така и така ще трябва да му кажем за Пакостник. Няма друг начин да обясним станалото. Ще загазим здравата, Тамара, въпросът е колко точно. Затова, че имаме обсебен вълк, затова, че не сме отишли при Майсторите незабавно, след като е станало ясно, че Макарът е в беда. Заради всичко. Нещата отиват на много зле, Тамара. Някой ще трябва да го отнесе. По-добре да съм аз.
Тамара млъкна. Кал не можа да разчете изражението й в сенките.
- Твоите родители искат да останеш в Магистериума - каза той уморено, - не баща ми. Ти си тази, която изкара добре Изпита. Не аз. Ти си тази, която искаше да спазваме правилата и да не мамим - както правех аз. Твоето място е тук. Моето не е. Има значение какво ще ти се случи. А с мен... все тая.
- Това не е вярно - отвърна Тамара.
- Кое не е вярно? - Кал осъзна, че е произнесъл доста дълга реч. Не бе сигурен коя точно част е предизвикала възраженията на Тамара.
- Не съм такъв човек. Може би исках да съм такава, но не съм. Родителите ми ме отгледаха да успея на всяка цена. Тях не ги интересуват правилата, а само благоприличието. През цялото време си казвах, че няма да бъда като родителите си, като сестра си, че ще бъда честна. Но сбърках, Кал. Не ме интересуват нито правилата, нито благоприличието. Не искам да успявам на всяка цена. Искам да направя това, което е редно. Не ми пука дали ще ми се наложи да мамя заради това.
- Сериозно? - погледна я той смаян.
- Да - отвърна твърдо Тамара.
- Това е много яко.
Тамара избухна в смях.
- Какво?
- Нищо, просто не спираш да ме изненадваш.
След това го подръпна за ръкава.
- Хайде!
Слязоха бързо надолу по хълма. Кал се спъна още няколко пъти, подпирайки се тежко на бастуна си, като веднъж едва не се наръга на него. Когато стигнаха магистралата, завариха Пакостник да ги чака задъхан отстрани на пътя, докато един камион мина покрай тях. Кал се загледа подир него. Бе странно да види автомобили след толкова време.
Тамара си пое дълбоко въздух.
- Е, вече никой не идва. Да тръгваме.
Тя пресече магистралата, следвана от Пакостник. Кал прехапа устни и тръгна подире им. Всяка стъпка предизвикваше изгаряща болка в крака и тялото му. Когато стигна от другата страна на пътя, бе плувнал в пот - не заради това, че е бягал, а от болка. Сълзи потекоха от очите му.
- Кал - Тамара вдигна ръка и земята под тях се разтърси. След миг бликна струя вода, като че е пробила тръба с вода. Кал постави ръце във водата и наплиска лицето си, а Тамара сви длани в шепи и пийна малко. Бе добре да си починат дори само за миг, колкото краката му да спрат да треперят.
Кал предложи на Пакостник малко от водата, но вълкът вървеше напред-назад, като поглеждаше ту към тях, ту към това, което приличаше на черен път в далечината. Кал избърса водата от лицето си с ръкав и тръгна подир вълка.
Вървяха, без да продумат. Тамара бе забавила ход, за да не го кара да изостава и защото - мислеше си той - вероятно и тя се бе уморила. Можеше да види, че е изнервена колкото и той. Хапеше крайчеца на една от плитките си. Правеше това само когато е изпаднала в паника.