- Аарън ще е добре - каза той, когато излязоха на черния път и тръгнаха по него. От двете страни на пътя имаше горичка.
- Той е Макар.
- Както и Верити Торес, а те никога не намериха главата й - отвърна Тамара. Явно не бе привърженичка на позитивното мислене.
Продължиха още малко напред, докато пътят не се стесни до пътечка. Кал се бе задъхал, макар да се правеше, че не е, а болката изгаряше крака му с всяка крачка. Като че вървеше по стъкло, само дето стъклото бе в самия него и пронизваше нервите под кожата му.
- Мразя се, задето го казвам - рече Тамара, - но не мисля, че е разумно да оставаме на открито като сега. Ако на пътя има елементал, той ще ни забележи. Ще трябва да минем сред дърветата.
А там земята щеше да е още по-неравна. Не го каза, но знаеше, че Кал ще трябва да върви още по-бавно, че ще му е още по-трудно, че най-вероятно ще се спъне и ще падне, особено в тъмното. Но той си пое дълбоко дъх и кимна. Тя бе права. Бе опасно да вървят на открито. Нямаше значение колко трудно ще му бъде. Нямаше да остави нито нея, нито Аарън. Бе дал дума.
Стъпка по стъпка, подпирайки се на стволовете на дърветата, той последва Пакостник, който ги изведе на пътека, успоредна на черния път. Най-после Кал забеляза в далечината сграда. Тя бе огромна и изглеждаше изоставена.
Прозорците бяха заковани, а пред нея имаше огромен черен паркинг. Над близките дървета имаше огромен надпис, изобразяващ грамадна топка за боулинг и една съборена кегла.
ПЛАНИНСКИ БОУЛИНГ.
Изглеждаше, сякаш надписът не е осветяван от години.
- И ти ли виждаш същото? - попита Кал, притеснен от това дали не полудява от болката. Защо обаче би му се привидяло нещо подобно?
- Да - кимна Тамара, - старо игрище за боулинг. Наблизо сигурно има град. Какво обаче ще търси Аарън тук? Не ми казвай, че ще се упражнява или че се състезава на боулинг. Бъди сериозен.
Кал се облегна на грубата кора на най-близкото дърво и потисна порива си да седне. Страхуваше се, че ако го направи, после няма да може да стане.
- Сериозен съм - отговори той. - В тъмното не си личи, но очите ми се отнасят към това супер сериозно.
Искаше да се пошегува, но гласът му бе напрегнат.
Приближиха се повече. Кал се напрегна, за да види дали светлината се процежда под вратите или дъските над прозорците. Минаха от другия край на сградата. Там бе още по-тъмно, а игрището за боулинг затъмняваше уличните лампи на далечния път. Тук имаше и контейнери за боклук. Изглеждаха празни и прашни на бледата лунна светлина.
- Не зная... - започна Кал, но Пакостник подскочи, удари с лапа по стената и изскимтя. Кал изпъна врат и погледна нагоре. Над тях имаше закован прозорец. На Кал обаче му се стори, че вижда как под дъските се процежда светлина.
- Тук. - Тамара избута един от контейнерите до стената, след което се покатери върху него и помогна на Кал да я последва. Той хвърли бастуна си и се подпря изцяло на ръце. Ботушите му удариха в метала. Звукът отекна в тишината.
- Шт! - прошепна Тамара. - Виж!
През дъските наистина се процеждаше светлина. Бяха заковани с огромни пирони. Тамара ги погледна колебливо.
- Металът е земна магия... - отвори уста тя.
Кал измъкна Мири от колана си. Острието сякаш запя в ръката му, когато той го подпря под главата на единия от пироните и дръпна. Дървото се разцепи като хартия, а пиронът падна в контейнера.
- Яко - прошепна Тамара.
Пакостник скочи на кофата за боклук, а Кал отряза остатъка от пироните и дръпна дъските. Пред тях се разкриха останките от счупен прозорец. Стъклата липсваха заедно с рамките. От другата страна на прозореца и недалеч под тях видя слабо осветен коридор. Пакостник се мушна през процепа и падна на няколко сантиметра от пода, след което се обърна към тях и погледна очаквателно към Тамара и Кал.
Кал прибра Мири обратно в джоба си.
- Да вървим! - каза той и се мушна през прозореца. Падането не бе сериозно, но въпреки това краката го заболяха. Направи гримаса от болка, но Тамара скочи до него. Стори го безшумно въпреки ботушите си.
Огледаха се наоколо. Вътре нямаше игрище за боулинг. Бяха в коридор, чиито под и стени бяха направени от почерняло, сякаш обгорено дърво. Кал не можеше да си обясни как и защо, но усети присъствието на магията. Въздухът бе натежал от нея.
Вълкът слезе надолу по коридора и подуши въздуха. Кал го последва, а сърцето му бясно затупка. Каквото и да си бяха представяли, когато тръгнаха подир Пакостник от Портата за мисиите, не включваше такова място. Майстор Руфъс щеше да ги убие, когато се върнеха. Щеше да ги обеси на пръстите на краката им и да ги накара да правят упражнения с пясъка, докато мозъците им не изтекат през носа. И то в случай че успееха да спасят Аарън от това, което го бе хванало. Ако не успееха, Майстор Руфъс щеше да бъде още по-безмилостен.