- Страхливец! - изкрещя Дрю и го ритна. - Хвани го! Давай, глупава топка...
Тогава елементалът на Хаоса нападна - но не Кал. Той се извъртя към Дрю, който успя да извика само веднъж, преди изчадието да го залее като вълна. Кал остана замръзнал с Мири в ръка. Спомни си ледената болка, която бе усетил при допира с отвратителната субстанция, която представляваше създанието. Сега то заливаше Дрю, който се гърчеше в хватката му. Очите му бяха побелели.
- Кал! - гласът, който го извади от унеса, бе на Тамара, която викаше от гредите. Бе застанала на колене, а Аарън седеше зад нея. Оковите и веригите му стояха на купчина. Той бе свободен, макар китките му да бяха окървавени на мястото, където го бяха вързали, вероятно докато са го отвличали от Магистериума. Кал бе сигурен, че глезените му са в още по-лошо състояние.
- Кал, махай се оттам!
- Не мога! - Кал посочи с Мири в ръка към елементала и Дрю, които се намираха между него и вратата.
- Натам! - посочи Тамара портите зад него. - Потърси нещо. Прозорец, каквото и да е. Ще те чакаме навън.
Кал кимна само веднъж, след което вдигна Пакостник.
„Моля те", помисли си той. „Боже, моля те!"
Телцето в ръцете му бе топло и когато притисна вълка към гърдите си, усети равномерното тупкане на сърцето му. Краката ужасно го заболяха от допълнителната тежест, но на него не му пукаше.
„Ще се оправи", каза си той твърдо. „А сега мърдай!"
Той се обърна назад и видя, че Тамара и Аарън се спускат по гредите надолу към другата врата. Но когато погледна нагоре, елементалът на Хаоса се издигна от мястото си, като не изпускаше Дрю от хватката си. Няколко усти се разтвориха и езици, подобни на камшици, изскочиха напред, за да оближат въздуха с раздвоените си краища.
След това тръгна към Кал.
Кал извика и отстъпи назад. Пакостник потръпна в ръцете му, излая и скочи на пода. След това се затича към вратите в далечния край на стаята. Кал бе плътно зад него. Минаха заедно през тях и едва не ги извадиха от пантите.
И тогава Пакостник рязко спря. Кал почти падна върху него и едва запази равновесие.
Огледа стаята. Тя изглеждаше, сякаш е попаднал в лабораторията на д-р Франкенщайн. Стъкленици, пълни с течности в пъстри и странни цветове, бълбукаха навсякъде. От тавана висеше огромна машина, която се въртеше непрекъснато, а клетките бяха пълни с всевъзможни елементали с различни размери, някои от които сияеха ярко.
Тогава Кал чу ниско, гърлено ръмжене зад себе си.
Елементалът на Хаоса ги бе последвал в стаята и се плъзгаше към тях -огромен, тъмен облак, покрит с нокти и зъби. Кал отново се затича, като събори стъклениците на пода. Тръгна към нещо, което му приличаше на колекция от странни оръжия, окачени на една от стените. Ако нападнеше елементала с онази голяма брадва...
- Спри! - извика мъж с черна роба, който се появи иззад огромен рафт с книги. Лицето му бе скрито в сенките, а в ръцете му имаше огромен жезъл, който завършваше с оникс. Когато го видя, Пакостник изскимтя и се скри под най-близката маса.
Кал замръзна. Странникът вдигна жезъла, без да спре поглед върху него.
- Достатъчно! - каза той с дълбокия си глас, след което посочи с оникса към елементала.
От върха изригна мрак, който удари звяра. Тъмнината уви елементала и го погълна в нищото. Създанието нададе един последен отвратителен вой и изчезна.
Странникът се обърна към Кал и внимателно свали качулката на робата си. Лицето му бе скрито от сребърна маска, която покриваше очите и носа му. Отдолу Кал видя брадичка и врат, обсипан с множество белези.
Те бяха пресни, но маската се стори позната на Кал. Бе я виждал и преди, макар и само на илюстрациите в книгите. Бяха му я описвали. Това бе маска, имаща за цел да покрие следите от експлозия, която едва не бе погубила носителя й.
Маската, която символизираше ужаса.
Маската, носена от Врага на Смъртта.
- Калъм Хънт, надявах се, че ще ме навестиш - каза Врагът.
Кал бе очаквал всичко друго, но не и това. Отвори уста и прошепна.
- Ти си Константин Мадън - отрони той. - Врагът на Смъртта.
Врагът пристъпи към него - калейдоскоп в черно и сребристо.
- Изправи се - нареди той, - нека те погледна внимателно.
Кал бавно стана на крака и погледна към Врага на Смъртта. Стаята бе притихнала. Дори скимтенето на Пакостник звучеше слабо и далечно.
- Виж се само - каза Врагът със странно задоволство, - жалко за крака, наистина, но това в крайна сметка няма значение. Предполагам, че на Алистър така му е било по-изгодно, отколкото да се пробва с лековитата магия. Открай време си бе инат. Но сега вече е късно. Мислил ли си за това, Калъм? Че ако Алистър Хънт не бе толкова голям инат, нямаше да бъдеш сакат?