Думите излязоха с мъка от устата му.
- Сега аз имам лична причина да продължа нашето пътуване. Господарят е мъдър. Толкова мъдър.
- Какво? - попита Кал с треперещ глас. - Нищо не разбирам? Какъв Господар? Нали ти си Врагът на Смъртта?
И тогава, за ужас на Кал, магът вдигна ръце и свали сребърната маска. Разкри се старо, уморено, обсипано с бръчки и белези лице. То бе странно познато, но не бе лицето на Константин Мадън.
- О, не, Калъм Хънт - каза той, - не аз съм Врагът на Смъртта. Ти си!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
- КАКВО? - АХНА КАЛ. - КОИ СИ ТИ? ЗАЩО МИ КАЗВАШ ТОВА?
- Защото такава е истината - отвърна магът и вдигна сребърната маска в ръката си, - ти си Константин Мадън. Погледни ме внимателно, за да узнаеш и моето име.
Магът остана коленичил в краката на Кал, а устата му се изкриви в горчива усмивка.
„Той е луд", помисли си Кал. „Няма друго обяснение. В това, което казва, няма никакъв смисъл."
Но лицето наистина му бе познато. Кал го бе виждал и преди, макар и на снимки.
- Вие сте Майстор Джоузеф - рече Кал, - вие сте обучили Врага на Смъртта.
- Обучих ви - съгласи се Майстор Джоузеф, - може ли да се изправя, Господарю?
Кал не отговори. „В капан съм", помисли си той. „В компанията на луд и на мъртвец."
Майстор Джоузеф очевидно прие мълчанието му за съгласие, тъй като се изправи с известно усилие.
- Дрю каза, че си загубил паметта си, но аз не вярвах. Помислих, че щом ме видиш, щом ти разкрия истината, може да си спомниш нещо. Но това няма значение. Може и да не помниш, но те уверявам, Калъм Хънт, искрицата живот в теб - или ако предпочиташ, душата, която задвижва тялото, - е на Константин Мадън. Истинският Калъм Хънт умря още като ревящо бебе.
- Това е абсурдно - отвърна Кал, - описвате невъзможни неща. Човек не може просто да премести душата си в друго тяло.
- Повечето хора не могат - рече магът, - вие обаче можете. Ако позволите, Господарю?
След което вдигна ръка. След миг Кал осъзна, че моли за разрешение да хване неговата ръка.
Кал знаеше, че не бива да докосва Майстор Джоузеф. Голяма част от магията се споделяше чрез докосване - например, силата на елементите преминаваше през тялото. Но макар думите на Майстор Джоузеф да бяха налудничави, в тях имаше нещо, което съзнанието на Кал не можеше да отхвърли.
Бавно протегна ръка, а Майстор Джоузеф я хвана и сключи обезобразените си пръсти около тези на Кал.
- Виж - прошепна той и Кал усети как го разтърсва шок. Светът пред него избледня и внезапно той видя сцени, сякаш прожектирани на огромен екран пред него. Видя две армии, които се бяха изправили една срещу друга насред широко поле. Това бе война на маговете. Бойците се замерваха с огнени взривове, ледени стрели и страховити урагани. Кал видя познати лица - много по-младия Майстор Руфъс, Майстор Лемюъл, който бе само тийнейджър, родителите на Тамара и, разбира се, яхналата огнен елементал Верити Торес. Магията на Хаоса бликна от разперените й ръце, когато профуча през бойното поле.
Майстор Джоузеф се изправи с тежък предмет в ръка. Той блестеше в меден цвят и приличаше на метален нокът. Разпери пръстите си и метна ветровита магия по Верити Торес. Тя се задави и падна назад, а кръвта й оцвети въздуха. Огненият елементал, който яздеше, извика и отстъпи назад. От ноктите му изскочи мълния, която удари Майстор Джоузеф. Той рухна назад и сребърната маска падна, за да разкрие лицето му.
- Това не е Константин! - извика дрезгав глас. Алистър Хънт!
- Това е Майстор Джоузеф!
Сцената се промени. Майстор Джоузеф бе застанал в стая, направена от ален мрамор, и крещеше на група свили се магове.
- Къде е той! Настоявам да ми кажете какво се е случило с него!
Тежки стъпки се чуха през отворената врата. Маговете се пръснаха и освободиха пътя на четирима обсебени от Хаоса, които носеха някакво тяло. То бе на млад мъж с руса коса и огромна рана на гърдите. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Оставиха тялото в краката на Джоузеф.
- Господарю - изсъска той и взе тялото му в ръце, - о, Господарю мой, велики Враже на смъртта...
Очите на младежа се отвориха. Бяха сиви. Кал никога не бе виждал очите на Константин Мадън преди, никога не се бе интересувал от цвета им. Бяха същите като неговите - сиви и празни като зимно небе. Белязаното му лице бе безжизнено.
- Какво е това? - изуми се Майстор Джоузеф и се обърна побеснял към другите магове. - Тялото живее, но душата? Къде е душата?