Пет дни след като се върна от леговището на Врага, Кал отново започна уроците си. Качи се леко сковано на лодката с Аарън и Тамара. Контузеният му крак почти бе оздравял, но още го движеше трудно. Когато пристигна в класната стая, Майстор Руфъс го очакваше.
- Днес ще направим нещо по-различно - каза той и посочи надолу по коридора, - ще посетим Коридора на Завършека.
- Били сме там и преди.
Ако Майстор Руфъс откажеше да ги заведе там и вместо това ги натовареше със скучни упражнения... пък и Майсторът не знаеше, че са били там само защото са се загубили по време на упражнението си.
- Така ли? - попита Майстор Руфъс и тръгна по коридора. - И какво видяхте там?
- Отпечатъците на хора, минали през Магистериума преди - отвърна Аарън, докато го следваше, - някои от техните роднини... майката на Кал.
Минаха през врата, която Майстор Руфъс отвори с гривната си, и слязоха по вито стълбище, направено от бял камък.
- Нещо друго?
- Първата Порта - отвърна Тамара и се огледа объркана. Не бяха дошли по този път преди. - Но не беше включена.
- Хм - Майстор Руфъс прокара гривната си през дебелата стена и видя как тя изчезва, за да разкрие друга стая зад нея. Руфъс се усмихна на изненадата им.
- Да, в училището има и пътища, за които още не знаете.
Влязоха в стая, през която Кал си спомняше, че са минали, когато мислеха, че са се изгубили - с дълги сталагмити и бълбукаща кал, която затопляше въздуха. Завъртя се и се запита дали ще може да намери пътя обратно до вратата, която Майстор Руфъс им бе показал. Дори да успееше, не бе сигурен дали гривната може да я отвори.
Минаха през друг праг и се озоваха в Залата на Завършека. Една от арките сякаш бушуваше с някаква субстанция, подобна на мембраната от живо същество. Думите Prima Materia блестяха със странна светлина, която сякаш извираше от издълбаните букви.
- Ъъ - попита Кал, - какво е това?
Усмивката на лицето на Майстор Руфъс се разшири.
- Виждате ли го? Чудесно. Така си и мислех. Това означава, че сте готови да минете през Първата Порта, Портата на Контрола. След като минете през нея, ще бъдете считани за магове и ще получите метал на гривната си, който ще ви даде статута на ученици от Медната година. Колко далеч ще стигнете от тук нататък, зависи само от вас, но смятам, че и тримата сте сред най-добрите чираци, които съм имал удоволствието да обучавам. Надявам се да се върнете в Магистериума и догодина.
Кал погледна към Тамара и Аарън. Те се бяха усмихнали широко - един на друг и на него. Тогава Аарън вдигна ръка колебливо...
- Това е чудесно... но си мислех, че трябва да минем през вратата в края на годината? Когато завършим?
Майстор Руфъс повдигна вежди.
- Вие сте чираци. Което означава, че учите, когато сте готови за това, и минавате през портите, когато е ударил часът - нито преди, нито след това. След като виждате портата, значи сте готови. Тамара Раджави, ти си първа.
Тя пристъпи напред, изправила рамене, и отиде до вратата с изражение на благоговение, изписано на лицето й, сякаш не вярва, че това наистина се случва. Тя се протегна, докосна завихрения център и отдръпна пръстите си с вик на удивление. След това погледна към Аарън и Кал, усмихна се и пристъпи напред, като изчезна от погледа им.
- Сега е твой ред, Аарън Стюарт.
- Добре - каза Аарън и кимна. Изглеждаше леко изнервен. Избърса длани в сивите панталони на униформата си, като че се е изпотил. Когато приближи вратата, той разпери ръце и се хвърли към това, което го чакаше отвъд нея, като играч на ръгби.
Майстор Руфъс поклати развеселен глава, но не коментира техниката на Аарън.
- Калъм Хънт, давай - каза той.
Кал преглътна и приближи вратата. Спомни си какво му бе казал Майстор Руфъс, когато му сподели защо го е взел за чирак.
„Докато един маг не мине през Първата Порта в края на Желязната година, магията му може да бъде запечатана. Така няма да имаш достъп до елементите и силата си."
Ако магията му бъдеше запечатана, Кал нямаше да стане Врагът на Смъртта. Нямаше да може да стане дори подобен на него.
Това бе помолил баща му. Затова бе изпратил гривната на Константин Мадън. Като предупреждение. Застанал пред портата, Кал най-после си призна: Тамара бе права. Предупреждението на баща му не се отнасяше за безопасността на Кал, а за тази на другите около него.