Това бе последният му шанс. Минеше ли през Портата на Контрола, повече нямаше да могат да запечатат магията му. Нямаше да има лесен начин, с който да спаси света. С който да е сигурен, че няма да се изправи срещу Аарън. Да е уверен, че няма да се превърне в Константин Мадън.
Помисли за възможността да се върне в обикновено училище, в което няма да има приятели, а уикендите ще прекарва под мрачния поглед на баща си. Помисли как никога повече няма да види Аарън и Тамара. Помисли за приключенията, които нямаше да изживеят, за Пакостник, който щеше да го чака нещастен в стаята, за Селия, Гуенда и Раф и дори за Майстор Руфъс, за Трапезарията, Галерията и тунелите, които никога нямаше да опознае.
Но може би ако кажеше истината, нещата нямаше да се развият така, както предполагаше Майстор Руфъс. Може би нямаше да запечатат магията му. Може би щяха да му помогнат. Можеше дори да им каже, че няма такова нещо като душа. Че той е просто Калъм Хънт и няма да се превърне в чудовище със сребърна маска.
Но можеше и да стане точно както Джоузеф бе предвидил. Затова той си пое дълбоко въздух, сведе глава и мина през Портата на Контрола. Магията изпълни цялото му същество, чиста и могъща.
Чу как Тамара и Аарън се смеят от другата страна.
И въпреки всичко се усмихна.