Градът на Празненствата чезнеше в прашните вихрушки на процесията. Все пак той има време да забележи силуета на дребно човече, изпъчило се върху тайната врата на крепостните стени. Слънцето бликаше в медни отблясъци по голия му череп. Без да разбира много добре защо, Давид изпита увереността, че това бе Корк…
12
Пътешествието мина безпрепятствено. Те се разделиха с кервана в Сен Матийо де Сабл и за незначителна сума наеха впряг от два пощенски коня, който ги превози до границата на кремъчната равнина. После на три етапа редовна пощенска връзка ги докара до Морето на джуджетата, оставяйки ги в началото на крайбрежно градче, наречено Алмоа. Там започна дълго и мъчително издирване, което ги поведе от странноприемници до докове и от докове до хангари в търсене на капитан, готов да ги стовари на остров Вортсо. Повечето хора въобще не знаеха за съществуването на такава земя, мнозина се мръщеха и не искаха да предприемат подобно пътешествие без съответната тлъста сума. А други, които доста набързо дадоха съгласието си, сякаш бяха най-вече заинтересовани да им се плати предварително и да вдигнат котва… без пасажери!
Накрая, след поредица от несполуки, някакъв офицер от командорията им подшушна името на едного с богат опит, осигуряващ почти редовна връзка между различните острови в Морето на джуджетата. Ставало въпрос за капитан Орноз — с тъмно минало на отявлен побойник и скандалджия, „но на когото човек може да се довери, без да се притеснява!“
Необходими им бяха почти два дни, докато си уредят среща. Представиха ги на брадат мъжага с огромен корем, стегнат в остаряла униформа, чиито копчета заплашваха да наскачат при най-малкия пристъп на кашлица. Орноз не им зададе никакви въпроси, увери ги, че действително можел да отбие кораба за десетина часа на северния бряг на Вортсо (където той самият никога не бил стъпвал), и поиска като възнаграждение за своите услуги що-годе благоразумна сума.
— Ще има и други пътници — избоботи, размахвайки два пръста, — ала не смятам, че това наистина ви интересува. Нито вие, нито пък аз се надяваме на развлекателно пътешествие, нали?
Давид въздъхна от облекчение. Вече бе започнал да си мисли, че изобщо няма да заминат, а от миризмата на вкиснато вино, носеща се на талази в Алмоа, му се повдигаше. Последните си грошове те пръснаха за горещи вани и обилна питателна храна, сякаш бяха гладиатори, които, преди да пристъпят в кървавия кръг на арената, правят сетни усилия да се насладят още веднъж на онова, което се нарича „удоволствията от живота“…
ПЪЗЪЛЪТ НА БЪДЕЩЕТО
13
Корабът кротко почиваше върху своята спускова площадка — издут търбух от посиняло желязо, без витло и рул. Ала странно: цялата повърхност на това туловище беше изпъстрена в светлинни отражения като мрамор или острие на нож, пълзящо през пламъци. Давид напразно се мъчеше да намери обяснение на този феномен, когато Сирс го дръпна за ръката и го поведе към мостика, изтръгвайки го рязко от размишленията му.
Широк керамичен пласт изолираше корпуса — казано в точния смисъл на думата — от различните палуби. Сякаш някой бе пожелал да направи невъзможен какъвто и да е контакт между стоманената карина53 и дървените надстройки. Горната палуба бе гола, толкова гладка и запазена от охлузвания, че по-скоро приличаше на паркет в бална зала. Нямаше никаква мачта, никакъв кабестан54, никакво корабно въже не смущаваше великолепната наредба. От юта дъсчената настилка политаше в един-единствен порив към бака55, летвите й бяха изключително прави и излъскани като под в министерски кабинет. Миризмата на паркетин беше тъй остра и натрапчива, че за секунда Давид се засуети в търсене на пантофи — навик, какъвто имат някои хора, спрели пред прага на вманиачена в чистотата домакиня. С развеселено сърце той си представи матросите от екипажа, които се втурваха да изпълняват маневра, нахлузили формени сини филцови чехли. Замалко не прихна, но успя да сподави смеха си.
Направи няколко крачки. На юта капитан Орноз хокаше провинил се моряк, ала вятърът заглушаваше думите и насичаше виковете му в резки тласъци на безмълвни и донякъде комични жестикулации.
Група кресливи момиченца внезапно се изсипаха на мостика, като изпълниха простора с вихри от плитки, дантели и бели къси чорапки, опънати безукорно догоре. Бяха едва десетина, а вдигаха шум за трийсет. Давид се отдръпна от този маелстрьом, замаян от толкова енергия, пропилявана напразно. Най-голямото момиченце вероятно наближаваше дванайсетте. Както своите дружки, и то беше облечено в детско сако и плисирана рокля от розово сукно. Лачените му обувки с връзки издаваха на всяка крачка такива пронизителни хрипове, изтръгваха толкоз остри звуци, че бяха в състояние да накарат и най-стиснатите челюсти да проскърцат. Плитките се увиваха около сипаничавото му лице подобно на две пипала от мека, светла коприна, впримчени в панделки от памачкана тафта.