— Нищо, татко, нищо — погали Ния неспокойната му ръка, в която сега бе се събрала всичката му сила и волята му, упорита и властна допреди няколко дни.
Ния наистина беше спокойна. С това, което имаха, те можеха да живеят две и три години. А после? После — нищо: ще живеят, ще се трудят, тя ще се труди и за него, както всички сиромаси. Две-три години… Имаше време за всичко.
Едва сега, като се върна в Преспа, научи Ния от леля си за смъртта на Божана Бенкова, за раняването на Лазара.
— Как е той сега, Лазар? — попита тя с притаен дъх.
— Лежи още вкъщи, но скоро ще се съвземе — отговори старата жена.
Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка. Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я подаде на леля си:
— Занеси, тетко, това цвете на Лазара. Поздрав от мене. Ако го задържи, ще знам, че приема поздрава ми. Ако не го задържи, ще знам, че не го приема.
Отиде старата жена у Глаушевци и се върна без цветето.
Към края на лятото-Аврам Немтур получи трети и последен удар. Ако имаше двайсет или трийсет души, които го изпратиха до гроба му, то повечето бяха дошли заради Ния. Тя бе останала сега сама и людете я съжаляваха.
Султана и Лазар и сега често оставаха сами вечер в голямата стая с огнището, когато другите вкъщи си лягаха. През една такава вечер Султана каза на сина си:
— Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свет. Ех, живот човешки…
Лазар нищо не отговори. Лека, розова мъглица забули лицето му.
Измина една година от смъртта на Аврама Немтур, а Султана Глаушевица като че ли тъкмо това бе чакала. Каза на сина си, пак насаме:
— Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе, Ния? Лазар веднага отговори:
— Да, майко.
— И най-добре ще бъде — продължи Султана — пак хаджи Захария да бъде стройникът.
— Да, майко. Но аз пак нема да отида да живея в сарая на чорбаджи Аврама. Тя тука ще дойде да живей, в нашата къща. И нема да се венчаем, докато не се отвори новата църква.
За трети път дядо хаджи Захари мина като строиник между къщата на Аврама Немтур и къщата на Стоя на Глаушев. Но тоя път тръгна от Глаушевата къща. Като се върна, цял засмян в бялата си брада, не каза нищо, ами посегна да скъса черната кърпа на Султана, както беше стар обичай. Стоян Глаушев се разплака и пак отиде, та тупна с колена пред иконостаса, да благодари на бога за радостта си. Старият хаджия каза:
— От сърце ти се радвам, Лазаре. Вземаш девойче — колкото хубаво, още по-разумно. Като стана дума за бащината й къща, за новата църква, Ния каза: ще бъде тъй, както иска Лазар. Покорно девойче, драго ти е да го погледнеш.
Не след много време дойде вест от Цариград и за новата църква: да се отвори, но преспанци да платят на власите в Преспа двайсет и пет хиляди гроша и да им помогнат да си направят друга църква. Общината плати двайсет и пет хиляди гроша, но преспанци не отидоха да помагат на власите, а те сами бяха малцина и не можаха да дигнат своя църква. Започнаха да се връщат един по един в наново отворената църква. И парите върнаха на общината. Заживяха в мир с преспанци.
Докато дойде известието за църквата, започнаха божикните пости. Глаушевци решиха да дигнат сватба след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазара и му рече:
— Да знам без ръце ще остана, ама за твоята сватба новият иконостас ще бъде готов!
Той успя да го направи още за Божик и преспанлии много се радваха.
XVI
Сватбата на Лазара Глаушев и чорбаджи Аврамовата щерка събра много люде в църквата — мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия младоженци — познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазара, за Ния, за чорбаджи Аврама, за неочакваната смърт на Катерица, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За хубостта на младоженката не се говореше — хубостта й се виждаше, но по венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба — първата газена ламба в Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения:
— Исаие, ликуй…
Стоян Глаушев ликуваше, застанал на първо място, в дългия си кюрк. Нямаше друг човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това хубаво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста радост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение, без завист. Сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и чисти. Колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом на село като подплашена птица? Сякаш беше вчера. И все пак… Той обгърна със светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него: Султана, Кочо, Кочовица, Манда, Нона, двамата му зетьове, внучетата му — цяла купчина. Ето и Лазе с тая хубава девойка, новата му снаха… И те ще му народят внучета. Само Катерина не беше тука — ох, чедо! Спомни си той и за трите мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години — никога не бе ги забравил; спомни си и за най-голямото Кочово детенце, което бе умряло по-миналото лято. Спомни си и за Благуна — милата, вярна сестрица… Умряла бе и тя преди някое време там, на село.