Мина кой знае колко време, а нощта беше все така тъмна, студена и страшна, отникъде не идваше никакъв признак на живот, дори куче не се чуваше да залае или петел да пропее. Наблизу едвам се белееше някаква стена, забелязваха се едвам очертанията на ниска прихлупена сграда, малко по-нататък се издигаха и други такива сгради — оттук започваше една от градските улици. Стоян седеше и чакаше. Няколко пъти се полюшна задрямал, но скоро се стрясваше, разтреперан от студ. Седеше и чакаше в тъмнината. Чакаше да се съмне. Друго какво? Нищо. Стоян беше гладен, беше премръзнал, беше уплашен, ледената грудка в гърдите му беше нараснала и тежеше още повече. Пред очите му премина дядо му, баща му. Той беше тук, в тъмното, но беше и там, у тях, вкъщи. Ето и майка му, и Благуна… Къде си тръгнал, Стояне? — Гони ме Осман, кехаята, иска да ме убие, дедо… — Какво ти е, сине? — Нищо, майко. Нищо не ми е… Стоян подигна рамена, той дори се усмихна. Дядо му, баща му, майка му и Благуна изчезват в някакъв облак, сетне става съвсем тъмно, Стоян се полюшва, едва-що не пада от оградата и потреперва, дългата дръжка на секирата му, надяната на ръката, тихо се чуква в някой камък. Наоколо е все същата, все тая тъмна, глуха нощ. Той се присвива още повече — да може някак цял да се свие в кожухчето…
Надолу негде по улицата се дочува тропот и човешки глас. Стоян подига глава и се пули нататък в тъмнината. Там светва и бързо угасва бледа светлина — отвори се и се затвори врата. Сетне пак едвам доловим тропот. Стоян става, надига се и кучето му. Сега Стоян нищо не мисли — той търси само да срещне, да чуе живи люде, да се постопли-ли негде и да намери залък хляб. Той навлезе в улицата и се спря пред нисък, прихлупен дюкян. През цепнатините на дървените кепенци се процеждаше светлина, отвътре се чуваха гласове.
— Върти, върти! По-бавно, ама не спирай.
— Ето, въртя — отвърна задъхан, млад глас. Стоян почука — тъй, без да мисли. Вратата се отвори, отвътре полъхна топъл, влажен въздух и смрад на мърша.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Да влеза малко… пътник съм.
Вратата остана отворена и Стоян влезе в тесен сапунджийски дюкян с редица дървени рафтове, а светлината беше зад тях. Той премина по тясна пътечка и се намери в малка работилница. На огнището клокочеше голям казан недоварен сапун, а едно дванайсет-тринайсет-годишно момче, със запретнати ръкави, бъркаше с голяма дървена лъжица сгъстяващата се каша; много тежка беше за слабичките му ръце напоената с лоище дървена лъжица. Насред работилницата, върху мангал с разгорени въглища, беше сложена голяма медна тенджера, пълна с разтопена лой. На столчето до мангала седна възрастен мъж — същият, който отвори вратата на Стояна. На друго, дълго столче до него бяха наслагани кичури памучни фитили за свещи — на стената отсреща бяха окачени редица снопчета вече готови лоени свещи.
— Немате ли врати у ваше село? — сопна се майсторът, готвейки се да продължи прекъснатата си работа.
— Имаме — отговори Стоян и едва след това се сети, че бе забравил да затвори вратата. Върна се назад и видя там, пред вратата, кучето, което протягаше муцуна към топлата струя задушлив въздух, напоен с апетитна за него миризма, но не се решаваше да влезе. Стоян се поколеба за миг дали да пусне кучето си вътре, но сетне затвори вратата.
Стоян се изправи край стената, по-близу до огнището. И тримата дълго мълчаха. Сапунената каша в големия казан глухо клокочеше, момчето въртеше уморено дървената лъжица, която стържеше дъното на казана, в тенджерата на мангала шоркаше стичащата се от фитилите лой. Майсторът на няколко пъти изви глава към казана, погледна и неканения гостенин. Сетне каза:
— Ти можеш ли да въртиш там? Ей там, нели виждаш…
— Па — усмихна се Стоян, откачи секирата от ръката си и я сложи до стената, — да се опитам.
— Ильо, дай му лъжицата, пък ти ела да ми помагащ.