Ядосаха се, когато им разказах за окаяното положение на семейство Джаксън и изказах учудването си, че не са се загрижили за този човечец по свой почин. Заявиха ми, че не приемали от никого съвети относно обществените им задължения. Когато ги помолих без заобикалки да помогнат на Джаксън, те също така без заобикалки отказаха. Изумителното в цялата работа беше, че ми отказаха почти с едни и същи думи, и това при положението, че говорих с тях поотделно и едната не знаеше, че съм се видяла или ще се видя с другата. Общият им отговор беше, че се радват на случая най-недвусмислено да обяснят, че никога нямали намерение да възнаграждават нехайството, нито пък щели със заплащане на злополуки да съблазняват бедните да се нараняват с машините38.
И те бяха искрени, тези две жени. Бяха опиянени от убеждението за превъзходството на своята класа и на самите тях. Те имаха оправдание според собствената си класова етика за всяка извършена постъпка. И когато се отдалечавах с колата от голямата къща на госпожа Пъртънуейт, аз се обърнах да я погледна и си спомних израза на Ърнест, че те били вързани за машината, но така, че седели отгоре й.
V. ФИЛОМАТИТЕ
Ърнест идваше у нас често. Но не беше само баща ми, нито дискусионните вечери, които го привличаха у дома. Още тогава ме ласкаеше мисълта, че играя известна роля като подбудителка за посещенията му, а не след дълго се уверих в правилността на предположението си. Защото никога не е имало любовник като Ърнест Евърхард. Неговият поглед и ръкостискане ставаха все по-силни и настойчиви, макар още отначало да бяха достатъчно силни, а въпросът, появил се от първия миг в очите му, ставаше все по-повелителен.
Впечатлението ми от него при първата ни среща бе неблагоприятно. После почувствувах, че ме привлича. Сетне дойде отвращението, когато той така жестоко нападна моята класа и мен. След това, когато видях, че не е клеветил класата ми и че суровите, горчиви неща, които бе казал за нея, са били прави, той ме привлече към себе си още повече. Ърнест стана мой безпогрешен наставник. За мен той смъкваше лъжливата маска от лицето на обществото и ми даваше възможност да зърна действителността, която беше толкова неприятна, колкото и неопровержимо вярна.
Както казах, никога не е имало любовник като него. Никое момиче не можеше да живее в университетски град до двадесет и четири годишна възраст, без да има любовни приключения. Аз съм била ухажвана и от голобради второкурсници, и от побелели професори, от лекоатлети и от снажни футболисти. Но никой от тях не ме е ухажвал така, както Ърнест. Аз се озовах в прегръдките му, преди да разбера какво става. Устните му се впиха в моите, преди да мога да протестирам или да се съпротивя. Пред неговата искреност нямаше място за общоприетото моминско честолюбие. Той направо ме покори с чудната си непреодолима стремителност. Не ми направи предложение. Прегърна ме и ме целуна и сметна за естествено, че ние ще се оженим. За това не се повдигаше въпрос. И единственият въпрос — а той се повдигна по-късно — беше кога да се оженим.
Това бе небивало. Това бе фантастично. И все пак, в съгласие с даденото от Ърнест определение за реалността на нещата, то беше действително. Аз му доверих живота си. И не сбърках с доверието си. И все пак през тези първи дни на любовта ни често ме спохождаше страх пред бъдещето, когато си помислех колко буйни и пламенни са неговите ласки. Въпреки всичко тези страхове се оказаха неоснователни. Никоя жена не е била благословена с по-мил, по-нежен съпруг. Тази нежност и буйност у него бяха странно съчетание, подобно на съчетаните в държането му стеснение и непринуденост. Това леко стеснение! Той никога не го преодоля, и то беше пленително. Поведението му в нашата гостна ми напомняше за внимателен слон в стъкларски магазин39.
Това беше времето, когато изчезна и сетното ми съмнение в пълнотата на любовта ми към него (подсъзнателно съмнение в по-голямата си част). Това стана в клуба на филоматите — вечер на чудесно сражение, в което Ърнест хвана господарите за гушата в собствената им бърлога. Клубът на филоматите бе най-изисканият на тихоокеанското крайбрежие. Той бе творение на госпожица Брентууд, една страхотно богата стара мома, и беше за нея и съпруг, и семейство, и играчка. В него членуваха най-големите богаташи в града, и то най-умните между богатите, както, разбира се, и някой и друг учен, за да му придаде интелектуален облик.
Филоматите нямаха клубно помещение. Той не беше от този род клубове. Веднъж на месец членовете му се събираха в някой частен дом, за да изслушат сказка. Сказчиците обикновено, макар и не винаги, бяха платени. Ако някой химик в Ню Йорк направеше ново откритие, да речем в областта на радия, на него му се плащаха всички разноски за пътуването през целия континент, а освен това той получаваше и царски за времето хонорар. По същия начин се постъпваше и с изследовател, завърнал се от полярните области, или най-новия прославил се писател или художник. Не се допускаха никакви гости, а политиката на филоматите бе да не допускат никакви съобщения за разискванията им да се обнародват във вестниците. По този начин на големи държавници — а такива случаи бе имало — се даваше възможност да говорят свободно по всички въпроси.
38
В колоните на „Аутлук“, седмичник за критика от онзи период, в броя с дата 18 август 1906 година е описан случай как един работник загубил ръка, който във всички подробности прилича напълно на случая с Джаксън, разказан от Ейвис Евърхард.
39
В онези дни все още съществувал обичаят да се пълнят стаите с дребни украшения. Хората още не бяха открили колко по-хубаво е да се живее просто. Такива стаи представлявали музеи, изискващи безкраен труд за поддържане на чистотата. Заплахата на праха господствувала в домакинството. Имало безброй неща, по които се събирал прах, и само няколко уреда за чистенето му.