Младежът не искаше да ги даде и се опита дори да се бие зарад тях, докато не усети ковашката сила на Ърнестовите ръце. Карлсън после се оплака от няколко мехура и много болезнена загуба на кожа, дължащи се на малките обувки, но беше успял да свърши чудесна работа с тях. На ръба на дупката, където завършвала заличената диря на младежа, Карлсън обул обувките и тръгнал наляво. Той изминал сума мили, обикалял хълмове, изкачвал гребени, минавал през клисури и накрая довел следите до течащата вода на един ручей. Там събул обувките, вървял известно разстояние по водата, за да укрие дирята, и най-после обул своите обувки. След една седмица Уиксън получи обратно обувките си.
Тази нощ бяха пуснати кучетата и в убежището не можеше и да се мисли за сън. На другия ден колко пъти баукащите гончета слизаха по клисурата, свръщаха наляво до дирята, оставена от Карлсън, баукането им се губеше за слуха в по-далечните проломи високо в планината. А през цялото това време нашите мъже чакаха в убежището с оръжие в ръка — с автоматични револвери и пушки, да не говоря за пет-шест адски машини, измайсторени от Биденбах. Надали човек би могъл да си представи по-изненадан спасителен отряд, ако този отряд бе слязъл в скривалището ни.
Сега ви описах истинското изчезване на Филип Уиксън, някогашен олигарх, а сетне другар в революционното движение. Защото в края на краищата ние го привлякохме. Умът му беше свеж и гъвкав и младежът по природа бе много етичен. След няколко месеца го качихме на един от бащините му коне, преведохме го през планината Сонома до река Петалума и го натоварихме на малка рибарска лодка. На къси етапи го препратихме по нелегалния си канал в Кармелското убежище.
Там той остана осем месеца, след които по две причини не искаше да ни напусне. Първата беше тази, че се влюби в Ана Ройлстън, а другата — че бе станал наш другар. Едва след като се убеди в безнадеждността на любовта си, той отстъпи пред нашето желание и се върна при баща си. Привидно олигарх до смъртта си, в действителност Филип беше един от най-ценните ни агенти. Колко често Желязната пета е била смайвана от провалянето на нейните планове и операции срещу нас! Само да знаеше броя на собствените й членове — наши агенти, — тя щеше да разбере защо търпи неуспех. Младият Уиксън никога не се разколеба във верността си към делото. Всъщност и самата му смърт бе последица от предаността му към поетия дълг. През голямата буря в 1927 година, когато бил на събрание на нашите водачи, той заболял от пневмония и починал113.
XXI. РЕВЯЩИЯТ ЗВЯР ОТ БЕЗДНАТА
През дългия период на пребиваването в убежището ние бяхме държани в течение на всичко, което ставаше вън, и научавахме най-подробно за силата на олигархията, срещу която водехме война. От преходния кипеж новите институции изникваха в по-определена форма и придобиваха признаци и качества на устойчивост. Олигарсите бяха сполучили да изградят държавен апарат, толкова сложен, колкото и огромен, който функционираше — функционираше въпреки всичките ни усилия да го спъваме и да му пречим.
Това бе изненада за мнозина революционери. Те не бяха допускали, че то ще е възможно. Въпреки всичко работата в страната си вървеше. Работниците се трудеха в мините и по нивите щат не щат — те не бяха нещо повече от роби. Колкото до жизнено важните производства, всичко преуспяваше. Членовете на големите работнически касти бяха доволни и си работеха безгрижно. За първи път в живота работеха спокойно. Не ги тревожеха вече безработица, стачки и локаути, принадлежността към профсъюзи. Живееха в по-удобни къщи, в прекрасни собствени градове — прекрасни в сравнение с бедняшките квартали и гето, в които бяха живели преди. Хранеха се по-добре, имаха по-къс работен ден, повече празници и много повече и разнообразни интереси и удоволствия. А за своите по-необлагодетелствувани братя и сестри, отрудените хора от бездната, не даваха пет пари. Човечеството беше в зората на нов век — векът на егоизма. И все пак това не е съвсем вярно. В работническите касти имаше гъста мрежа от наши съмишленици — хора, чиито очи виждаха отвъд интересите на търбуха лъчезарния образ на свободата и братството.!
Друга голяма институция, добила форма и работеща гладко, бяха наемниците. Тази общност на войници се бе образувала от старата редовна армия и сега наброяваше един милион души, без да се смятат колониалните войски. Наемниците представляваха отделна прослойка. Те живееха в свои отделни градове, в които фактически имаха самоуправление, и се ползуваха от много привилегии. Голяма част от създаващите затруднения излишъци се консумираше от тях. Те постепенно загубваха всякаква връзка и симпатиите на останалата част от народа и всъщност започнаха да си изработват свой собствен класов морал и съзнание. И въпреки всичко ние имахме хиляди привърженици между тях114.
113
Случаят с този младеж не е бил необикновен. Много младежи от олигархията, подтикнати от чувство за справедливост или увлечени от величието на революцията, по етични или романтични подбуди й посвещавали живота си. По същия начин много синове на руски благородници изиграли положителна роля в по-ранната и продължителна революция в тази страна.
114
Наемниците, в последните дни на Желязната пета, изиграли важна роля. Те били силата, чиято тежест надделявала в борбите между работническите касти и олигарсите, и хвърляли тази сила ту на едната, ту на другата страна, според промените в хода на интригите и съзаклятията.