— Ще получаваш петнадесет хиляди годишно.
— Звучи прекрасно — упорито отвърна Даяна.
Майкъл се наруга мислено. Кой, за бога, би повярвал, че тази жена ще се съгласи? Но все едно. Щеше да напусне след седмица. Жена като нея — дама от светското общество с тяло на красавица от четиридесетте години — вероятно не е работила и един ден през живота си.
— Новият ни офис е в сградата на „Блейклис“. На четвъртия етаж. Опасявам се, че няма да си близо до Ърни.
— Не е проблем — увери го Даяна. — Кога започвате работа? В издателския бизнес това обикновено е към десет, нали?
— Точно така. Обикновено е към десет. Но в „Грийн Егс“ сме малко по-амбициозни от останалите. Аз отивам в офиса около осем и половина. Ще те очаквам утре по това време. Ако закъснея малко, охраната ще те пусне да влезеш. — Вътрешно се ухили, когато забеляза как пребледня. Всеки момент щеше да се откаже от предложението му. — О, и между другото… — Реши да добави и още малко масло в огъня. — Пия кафето си без захар и сметана и го обичам прясно сварено два пъти на ден.
Даяна преглътна с мъка. Непоносим човек. Нарочно си играеше с нея. Искаше да откаже работата.
— Ще се видим утре в осем и половина — отсече тя. — Ще те изпратя до вратата.
— Непременно. — Сисеро вече се бе запътил към входа. Ако се съдеше по надменната му походка, все едно той бе собственик на дома. — Нямам търпение да започнем да работим заедно.
Даяна се качи горе, напълни ваната с гореща вода и щедро сипа вътре от ароматното масло на „Флорис“ — „Момина сълза“, за да се наслади на благоуханния облак пара, докато потапяше дългите си крака във водата. Краката я боляха от обикалянето из града през целия ден, което бе съвсем ново усещане за нея — беше смайващо трудно да се намери такси по обяд в Ню Йорк — а и не бе свикнала с униженията, които й се наложи да изтърпи. Е, какво пък, Ел и Мари Клер щяха да съжаляват горчиво, че не са приели новата Даяна, деловата жена, след като остави своята следа в издателския бизнес. Реши да гледа оптимистично на новата си работа. Петнадесет хиляди изобщо не бяха пари, а и, разбира се, ставаше дума за долари, а не лири. Но беше някакво начало. Това щеше да е резервният й фонд или пък би могла да ги вложи в акции и след време да забогатее като Рокфелер. Имаше си и добри страни. Даяна се замисли за прелестната необходимост от съвсем нов гардероб, в който да преобладават костюмите, може би дори прословутите сака на тънко райе, кой знае? Възможностите бяха безкрайни, а освен това, разбира се, щеше да има нужда и от обувки и чанти, които да подхождат на новите й дрехи. Направо бе склонна да прости на Майкъл Сисеро забележката за кафето. Нима наистина очакваше от нея да му поднася кафе? Разбира се, че не. Сигурно се шегуваше. Все едно, щеше да му покаже, че не може да я разиграва както си ще в офиса.
Започна да си мечтае за живота на деловата жена. Ърни щеше да остане запленен и изненадан и щеше да му се наложи да се съобразява с нея, когато иска да бъдат заедно. Тогава щеше да му остава по-малко време за извънбрачни връзки. Да, реши тя, явно го е улеснила прекалено много, след като винаги бе на разположение, когато той искаше да се порадва на компанията й. Но всичко ще се промени.
Ободрена от сладостните мисли за отмъщение, Даяна излезе от ваната и се загърна в пухкавия тъмносин халат на „Ралф Лорън“. Лениво се протегна за лосиона си „Крем дела Мер“ и намаза с него ръцете и цялото си тяло, втри го старателно в коленете, болезнените прасци и стъпала. После отиде до гардеробната и се изправи, обзета от нерешителност, пред дилемата какво да облече. След няколко минути все пак избра розовата си копринена рокля на „Ричард Тайлър“. Едва сложи малко парфюм, и чу отварянето на входната врата.
Ърни си е у дома.
Дванадесета глава
На пет мили от апартамента на семейство Фокстън, в Сохо, Фелисити Метсън обмисляше възможностите си, Даяна Фокстън е голяма глупачка. Никой не я харесваше — кой би одобрил съчетанието от перфектен стил на обличане и безумна наивност? Не беше честно да се появи без никаква репутация, единствено с богат съпруг, в град, където бе пълно с богати мъже, а и с този проклет акцент, и отгоре на всичко да превземе светското общество. Нямаше подходяща фигура, нито подходящи дрехи — с тези нейни перфектно ушити по поръчка невероятно стилни тоалети; дори и да са „Прада“ или „Гучи“, все пак успяваше да им придаде английски чар. Само като я погледнеше, човек си представяше кралица Мери с нейните… ами… дворци и малки лабрадори и какво още… а, да — онази тяхна глупава игра, която е по-отегчителна и от бейзбола? О, крикет; да, точно тя. Разбира се, Ърни е само поредният напорист момък, натрупал състояние, но това не е важно. Един богат съпруг е съвсем стандартна притурка.