Жената студено го изгледа.
— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?
— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.
— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.
Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.
— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.
— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:
— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?
— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.
— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.
— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.
— За единия милион песо — каза жената.
— Аз бях забравил.
— Е какво, обичаш ли ме?
— Да — отговори Хосе.
Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.
— Макар че няма да легна с тебе ли?
Чак тогава Хосе я погледна отново.
— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.
В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.
— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!
Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:
— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.
Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.
— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.
— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.
Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.
— Е, тогава? — попита жената.
— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.
— Как? — попита жената.
— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.
— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?
— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.
— Все едно и също е — каза жената.
Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.
— Всичко това е истина — каза Хосе.
— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?
— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.
Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.
— Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! — каза тя през смях. — Хосе да убие човек! Кой би могъл да каже, че зад дебелия и порядъчен сеньор, който никога не ми взема пари, който всеки ден ми прави бифтек и който бъбри с мен за развлечение, докато аз намеря някой мъж, се крие убиец! Какъв ужас, Хосе! Страх ме е от тебе!
Хосе беше объркан. Може би почувствува леко възмущение. Може би се почувствува измамен, когато жената прихна да се смее.
— Ти си пияна, глупачке — каза той. — Върви да спиш. Надали ще имаш желание да хапнеш нещо.
Но жената престана да се смее и отново седеше сериозна и замислена, облегната върху тезгяха. Гледаше как мъжът се отдалечава от нея, как отваря хладилника и пак го затваря, без да извади нищо от него, как тръгва после към отсрещния край на тезгяха, търкайки блестящото стъкло, както в началото. Тогава жената заговори отново със същия разнежен и ласкав глас, с който го беше попитала: „Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?“