— Това минава, кралице — каза Хосе, бършейки тезгяха, вече малко безразличен. — Няма нужда да го убиваш. Просто го оставяш да си върви.
Но жената продължаваше да говори и думите й се лееха като пълноводен поток, бързи и страстни.
— Ами ако се случи тъй, че когато жената му каже това, мъжът престане да се облича и се втурне отново към нея пак да я целува, тогава какво?
— Това няма да го направи нито един достоен мъж — каза Хосе.
— Но ако го направи? — повтори жената с отчайваща настойчивост. — Ако мъжът не е достоен и го направи и тогава жената усеща, че й е отвратителен до смърт и вижда, че единственият начин да сложи край на всичко това е да го ръгне с ножа отдолу?
— Това е диващина — каза Хосе. — За щастие, няма мъж, способен да направи това, което ти разправяш.
— Добре — каза жената, загубила вече всякакво търпение, — но ако го направи? Ти предположи, че го е направил.
— Тъй или иначе, какво чак толкова — каза Хосе, докато продължаваше да бърше тезгяха все на едно и също място, вече не много съсредоточен в разговора.
Жената почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Гласът й стана пак настойчив и натъртен.
— Ти си дивак, Хосе — каза тя. — Нищо не разбираш. — Хвана го здраво за ръкава. — Хайде, кажи ми трябва ли да го убие жената.
— Хубаво де, нека е както ти казваш — рече Хосе помирително.
— Това не е ли самоотбрана? — попита жената, като го разтърси за ръкава.
— Почти, почти — каза той, като й намигна, и в това намигване имаше и разбиране, и страшно обещание за съучастничество. Но жената беше все тъй сериозна. Пусна го.
— Ти би ли излъгал, за да защитиш една жена, която направи такова нещо? — попита тя.
— Зависи — каза Хосе.
— От какво зависи?
— Зависи от жената.
— Ти си представи, че е жена, която много обичаш — каза тя. — Не за да спиш с нея, нали разбираш, а просто така я обичаш много, както ти казваш.
— Добре, кралице, нека е както искаш — каза Хосе, вяло, отегчено и пак се отдалечи от нея. Погледнал беше часовника и беше видял, че скоро ще стане шест и половина. Помисли си, че след няколко минути ресторантът ще започне да се пълни с хора и може би затова с още по-голяма сила започна да бърше стъклото, поглеждайки през прозореца към улицата. Жената седеше на стола си — мълчалива, замислена — и с израз на все по-дълбока тъга следеше движенията — на мъжа. Гледаше го тъй, както човек гледа фенер, започнал да изгасва. Изведнъж заговори пак, с мазен от кротост глас.
— Хосе!
Мъжът я погледна с настойчива и тъжна, биволска нежност. Погледна я не за да я чуе какво ще му каже, а за да види, да се увери, че тя е там, че чака един поглед, който няма защо да бъде покровителствен или съчувствен. Просто един най-обикновен поглед.
— Аз ти казах, че утре си отивам, а ти мълчиш — каза тя.
— Да, само не ми каза къде ще отидеш.
— Където и да е. Само да няма мъже, които да искат да спят с мене.
Хосе пак се усмихна.
— Сериозно ли си отиваш? — попита той, сякаш едва сега беше осъзнал, и изведнъж изразът на лицето му се промени.
— Това зависи от тебе — каза жената. — Ако съумееш да кажеш в колко часа дойдох тук, утре ще си отида и никога вече няма да върша тези работи. Радваш ли се?
Хосе кимна утвърдително, усмихнат и ясен. Жената се наведе към него.
— Ако някой ден се върна, ще ревнувам, като видя друга жена да приказва с тебе по същото време и на същия стол.
— Ако се върнеш, трябва да ми донесеш нещо — каза Хосе.
— Обещавам ти, че навсякъде ще търся мече, което се навива, и ще ти го донеса — каза жената.
Хосе се усмихна и прокара парцала по въздуха, който се беше изпречил между него и жената, сякаш избърса някакво невидимо стъкло. Жената също се усмихна, сега сърдечно и кокетно. После мъжът се отдалечи към другия край на тезгяха, търкайки стъклото.
— Какво? — попита Хосе, без да я погледне.
— Нали ако те попита някой в колко часа съм дошла днес, ще му кажеш, че съм дошла в шест без четвърт?
— Защо? — попита Хосе, все още без да я погледне и сякаш едва я беше чул.
— Това няма значение — каза жената. — Важното е да го направиш.
Тогава Хосе видя първия посетител, който влезе през люлеещата се врата и се запъти към една маса в ъгъла. Погледна часовника — беше точно шест и половина.
— Добре, кралице — отговори той разсеяно. — Както искаш. Аз винаги правя, каквото ти поискаш.
— Хубаво, направи ми тогава един бифтек — каза жената.