Чувам как столът на Литъл простенва, когато се накланя към мен.
— Видяхте ли кой я нападна?
— Не. — Повдигам с труд клепачи като ръждясала гаражна врата. Литъл се е навел над бележника си, веждите му са набръчкани. Той се мръщи и кима едновременно. Сигналът е неясен.
— Но я видяхте да кърви?
— Да. — Искам да спра да фъфля. Искам да спре да ме разпитва.
— Бяхте ли пили алкохол?
Доста.
— Малко — признавам аз. — Но това няма… — вдишвам и усещам как свежа паника минава като ток през мен. — Трябва да й помогнете. Тя е… тя може да е мъртва.
— Ще повикам доктора — казва сестрата, отправяйки се към вратата.
Докато излиза, Литъл кима отново.
— Знаете ли кой може да иска да нарани съседката ви?
Преглъщам.
— Мъжът й.
Той пак кима, пак се чумери, тръсва ръка и захлопва бележника.
— Там е работата, Анна Фокс — казва той вече припряно, делово, — че аз посетих Ръселови тази сутрин.
— Тя добре ли е?
— Бих искал да дойдете с мен и да дадете показания.
Докторката, млада жена с латиноамерикански произход, е толкова красива, че отново ми спира дъхът, но не по тази причина тя ми бие един лоразепам.
— Има ли на кого да се обадим за вас? — пита тя.
Готова съм да й дам името на Ед, но се спирам. Нима смисъл.
— Няма смисъл — й казвам.
— Какво казвате?
— Няма никого — казвам аз. — Няма нужда… добре съм. — Внимателно обработвам всяка дума, все едно че е оригами. — Но…
— Някой член на семейството? — Тя поглежда към халката ми.
— Не — казвам аз и покривам лявата си ръка с дясната. — Съпругът ми… аз не съм… ние не сме заедно. Вече.
— Някой приятел?
Въртя глава. На кого би могла да се обади? Не на Дейвид, със сигурност не на Уесли; Бина може би, само че аз наистина съм окей. Джейн не е.
— Кой е вашият лекар?
— Д-р Филдинг — отговарям автоматично, но сама се спирам — не, не му звънете.
Виждам как си разменя поглед със сестрата, която пък разменя поглед с Литъл, който поглежда обратно към докторката. Като преди престрелка в мексикански филм. Искам да се засмея. Спирам се. Джейн.
— Както знаете, вие бяхте в безсъзнание в градината — продължава докторката. — Бърза помощ не са могли да ви идентифицират, затова ви докараха в „Морнингсайт“. Когато се свестихте, получихте паническа атака.
— Голяма — подсказва сестрата.
Докторката кима.
— Голяма. — Тя преглежда картона. — Тази сутрин отново се повтори. Разбирам, че и вие сте доктор?
— Не по медицина — казвам й аз.
— Какъв доктор сте?
— Психолог. Работя с деца.
— Имате ли…
— Една жена беше наръгана — казвам, повишавайки глас. Сестрата се отдръпва, като че ли съм замахнала с юмрук. — Защо никой не прави нищо?
Докторката и Литъл разменят бързи погледи.
— Страдали ли сте и преди от панически атаки? — пита ме тя.
И тогава пред Литъл, който добронамерено слуша от стола, пред сестрата, която притреперва като колибри, разказвам на докторката — на всички тях — за моята агорафобия, депресия и, да, за моето паническо разстройство; казвам им за схемата от лекарства, за десетте месеца, затворена вкъщи, за д-р Филдинг и неговата терапия. Отнема доста време, гласът ми е все още сух; всяка минута наливам в гърлото си още вода, която се стича покрай думите ми, докато те изплуват нагоре като мехурчета и се изсипват от устните ми.
Когато свършвам, когато отпускам глава на възглавницата; докторката се консултира с картона ми за момент.
Кимва бавно.
— Добре. — казва тя. Бързо кимване. — Добре. — Поглежда нагоре. — Нека поговоря със следователя. Господин следовател, ако обичате… — Посочва към вратата.
Литъл се надига, столът скърца при ставането му. Усмихва се към мен, излиза след докторката от стаята.
Отсъствието му оставя празнота. Сега сме само аз и сестрата.
— Пийнете си още вода — съветва ме тя.
След няколко минути те се връщат. Може да е било и по-дълго; тук няма часовник.
— Следователят предложи да ви изпрати до дома — казва лекарката. Поглеждам към Литъл; той ми се усмихва. — И ви давам малко ативан[30] за после. Но трябва да сме сигурни, че няма да получите нова атака, преди да се приберете. Така че най-бързият начин да го направим…
Знам кой е най-бързият начин. И сестрата вече размахва спринцовката.
Трийсет и седем
— Ние помислихме, че някой си прави номер — обяснява той. — Всъщност те са си помислили. Като казвам ние — по-точно, когато ние казваме ние, имаме предвид, че действаме заедно. Като един отбор, така да се каже. За общото благо. Или нещо подобно. Нещо в този дух. — Той се забързва. — Но аз не бях там. Така че не съм си помислил, че е номер. Не знаех за случая. Ако ме разбирате.