Щом мадам Фоско и аз станахме от масата, графът също стана, за да ни придружи в салона.
— Защо ставате? — запита сър Пърсивъл. — Вас питам, Фоско.
— Ставам, защото ядох и пих достатъчно — отговори графът. — Бъдете така любезен, Пърсивъл, и проявете снизхождение към моя навик на чужденец да влизам и да излизам заедно с дамите.
— Глупости! Още една чаша бордо няма да ви навреди. Седнете отново като англичанин. Искам да поговоря спокойно половин час, докато си пием виното.
— Да поговорим спокойно, Пърсивъл, с удоволствие, но не сега и не докато пием вино.
— Няма що! — изсъска яростно сър Пърсивъл. — Няма що, вежливо отношение към човека в собствения му дом!
Докато вечеряхме, забелязах неколкократно, че той поглежда неспокойно към графа и че графът старателно се въздържаше да отговори на погледите му. Това обстоятелство, прибавено към силното желание на домакина да си поговорят спокойно на чаша вино и категоричното упорство на госта му да не сяда отново на масата, извикаха в паметта ми молбата, която сър Пърсивъл напразно отправи към приятеля си през деня — да излезе от библиотеката, за да разговарят. Графът бе отсрочил отправеното към него искане за интимен разговор днес следобед и сега за втори път го отлагаше. Каквато и да бе темата на предстоящата им беседа, ясно бе, че тя е важна според сър Пърсивъл и може би (ако се съдеше по очевидното нежелание да пристъпи към нея) е и опасна според графа.
Тези съображения ми дойдоха наум, докато минавахме от трапезарията в салона. Гневният коментар на сър Пърсивъл за това, че приятелят му го изоставя, не произведе никакъв ефект. Отстоявайки упорството си, графът ни придружи до масата за чая, остана една-две минути в стаята, после излезе и се върна с пощенската торба в ръце. Часът бе осем — времето, когато събираха писмата от Блакуотър Парк.
— Имате ли някакви писма за пощата, мис Халкъм? — запита той, приближавайки се към мен с торбата.
Видях как мадам Фоско, която приготовляваше чая, спря за миг с щипките за захар в ръка, за да чуе отговора ми.
— Не, графе, благодаря — днес не съм писала.
Той даде торбата на слугата, който в този момент беше в стаята; седна на пианото и изсвири два пъти веселата неаполитанска улична песен „La mia Carolina“12. Жена му, която обикновено бе много бавна във всичко, което вършеше, приготви чая тъй бързо, както бих го направила и аз, изпи чашата си за две минути и тихомълком се измъкна от стаята.
Станах да последвам примера й, защото подозирах, че пак ще се опита да извърши някоя подлост спрямо Лора, а и бях твърдо решена да не оставам сама в една и съща стая със съпруга й.
Преди да стигна вратата, графът ме спря, като ме помоли за чаша чай. Дадох му я и повторно направих опит да изляза. Той отново ме спря — този път, като се върна обратно при пианото и неочаквано се обърна към мен за мнението ми по някакъв музикален спор, в който, както заяви, ставало въпрос за честта на родината му.
Напразно го увещавах в пълното си невежество по отношение на музиката и в отсъствието на какъвто и да е музикален вкус. Той повтори молбата си тъй разпалено, че срази всякакви по-нататъшни опити за възражение от моя страна. Англичаните и германците (заяви възмутено той) винаги порицават неспособността на италианците да създават по-възвишена музика. Според тях ние сме говорели само за нашите оратории, докато те говорели за техните симфонии. Нима сме забравили — ние и те — неговия безсмъртен приятел и сънародник Росини? Какво е „Мойсей в Египет“, ако не великолепна оратория, която се играе на сцената, вместо да се пее безстрастно в концертна зала? Какво е увертюрата към „Вилхелм Тел“, ако не симфония, наречена с друго име? Слушала ли съм аз „Мойсей в Египет“? Нека чуя всичко и тогава да кажа дали някой смъртен е сътворил нещо по-свято, величествено и грандиозно? И без да изчака да изразя дори с една дума съгласието или несъгласието си, като ме гледаше през цялото време право в лицето, той започна да блъска по пианото и да пее с приповдигнат и високомерен възторг, като прекъсваше от време на време и с много жар ми съобщаваше наименованията на различните музикални произведения: „Хор на египтяните от «Тъмна напаст», мис Халкъм! «Ария на Мойсей за десетте божи заповеди». «Молитвата на израилтяните при преминаването на Червено море». Ха, ха! Не е ли това недостижимо? Не е ли величествено?“ Пианото се тресеше под силните му ръце и чаените чашки дрънчаха върху масата, докато силният му бас бучеше и тежкият му крак отмерваше такта на пода.