— Вие казахте, струва ми се, че от думите й сте разбрали, че не е оттук?
— Да, каза ми, че е от Хампшър.
— И вие въобще не успяхте да разберете името й?
— Въобще.
— Много странно. Мистър Хартрайт, мисля, че напълно оправдано сте предоставили на бедното създание свободата му, тъй като във ваше присъствие тя, изглежда, с нищо не е показала, че е непригодна за нея. Но защо не проявихте по-голяма настойчивост да разберете името й? Ние наистина трябва да разгадаем тази тайна по някакъв начин. По-добре е засега да не споменавате за нея пред мистър Феърли или пред сестра ми. Убедена съм, че като мен самата и те не знаят коя е тази жена и как нейното минало може да бъде свързано с нас. Но те и двамата, по крайно различни начини, са твърде нервни и чувствителни и вие само без причина ще притесните единия и ще обезпокоите другия. Колкото до мен, аз изгарям от любопитство и от този миг ще посветя всичките си сили на тази загадка. Когато след втория си брак майка ми дойде тук, тя наистина създаде селското училище такова, каквото е до ден-днешен. Но старите учители са или мъртви, или са заминали другаде и от тази страна не можем да се надяваме на никакво просветление. Единствената друга възможност, за която се сещам…
В този момент разговорът ни бе прекъснат от влизането на слугата с известие от мистър Феърли, че би се радвал да ме види веднага щом закуся.
— Почакайте в коридора — каза мис Халкъм, отговаряйки вместо мен на слугата по присъщия й бърз и пъргав начин. — Точно исках да кажа продължи тя, обръщайки се отново към мен, — че двете със сестра ми пазим много от писмата на майка ни, адресирани до моя и до нейния баща. При липсата на всякакви други пътища да получим сведения аз ще прекарам сутринта, преглеждайки кореспонденцията на майка ми с мистър Феърли. Той обичаше Лондон и постоянно отсъствуваше от своя дом в провинцията, а тя имаше навика при подобни случаи да пише и да му съобщава как вървят нещата в Лимъридж. В писмата й много често се споменава училището, към което тя проявяваше сериозен интерес; и съм повече от сигурна, че когато отново се видим, аз ще съм открила нещо. Обядът е в два часа, мистър Хартрайт. Дотогава ще имам удоволствието да ви представя на сестра си. Следобед ще се разходим из околността и ще ви покажем нашите любими пейзажи. И така, довиждане до два часа.
Тя ми кимна като на отдавнашен познат с живата грация и изящество, които определяха всичките й действия и думи, и изчезна през една врата в другия край на стаята. Щом ме напусна, аз излязох в коридора и тръгнах подир слугата, за да бъда представен за първи път на мистър Феърли.
VII
Прислужникът ме поведе по един коридор на горния етаж, по който стигнахме до стаята, където спах предната нощ, и отваряйки вратата до нея, ме помоли да надникна вътре.
— Господарят ми нареди да ви покажа вашата всекидневна, сър — каза човекът, — и да ви попитам дали одобрявате месторазположението и светлината.
Наистина трудно би могло да ми се угоди, ако не одобрявах стаята и всичко в нея. От еркерния прозорец се разкриваше същият прекрасен изглед, на който се бях възхищавал сутринта от спалнята си. Мебелите представляваха съвършенство от удобство и красота; масата в средата беше грейнала от наредените върху нея книги с радващи окото ярки подвързии, изящни принадлежности за писане и красив букет цветя; втората маса до прозореца бе отрупана с всичко необходимо за поставянето на акварели в рамки и към нея бе прикачен малък сгъваем триножник; стените бяха покрити с басма във весели тонове, а подът — застлан с индийски килими в златисточервено. Това бе най-красивата и удобна малка всекидневна, която някога бях виждал, и аз най-горещо изразих възторга си.
Сериозният слуга бе твърде добре обучен, за да издаде и най-малко задоволство. Той се поклони с ледена почтителност, когато изчерпах всичките си хвалебствия, и мълчаливо отвори вратата, за да излезем отново в коридора.
Ние завихме, озовахме се във втори дълъг коридор, в чието дъно изкачихме няколко стъпала, пресякохме малко кръгло преддверие и спряхме пред тапицирана с тъмно сукно врата. Слугата я отвори и ме поведе още няколко крачки към втора врата; отвори и нея и ние застанахме пред две завеси от бледа морскозелена коприна; той повдигна безшумно едната от тях, тихо промълви думите „Мистър Хартрайт“ и ме остави.
Намирах се в голяма, просторна стая с великолепен таван, целия в резба, а килимът на пода бе толкова дебел и мек, че сякаш стъпвах върху пластове от кадифе. Част от стаята бе заета от дълга библиотека от някакво рядко дърво с инкрустации, което ми бе съвсем непознато. Не беше много висока, а отгоре я украсяваха мраморни статуетки, поставени на равни разстояния една от друга. Срещу нея стояха два старинни секретера, а между тях и над тях висеше картина на Мадоната с младенеца, поставена под стъкло и носеща името на Рафаело, изписано върху позлатената табелка в долния край на рамката. Както стоях на вратата, от дясната и от лявата ми страна имаше бюфетчета и малки етажерки в стил „бул“4, отрупани с фигурки от дрезденски порцелан, старинни вази, украшения от слонова кост, играчки и редки антикварни предмети, които искряха със златни и сребърни отблясъци и сиянието на скъпоценни камъни. На долния край на стаята, срещу мен, големи транспаранти със същия блед морскозелен цвят, какъвто имаха завесите пред вратата, скриваха прозорците и омекотяваха слънчевата светлина. По този начин светлината бе приятно мека, загадъчна и ненатрапчива. Тя падаше равномерно върху всички предмети в стаята и допринасяше за дълбоката тишина и атмосферата на пълно уединение, които властвуваха в помещението, и заобикаляше с подходящ ореол на спокойствие самотната фигура на господаря на дома, отпуснат апатично в голямо кресло. На едната му подпора бе закрепена дъска за поставяне на книги, а на другата малка масичка.