ФОСКО
Историята продължава от името на Фредерик Феърли, ескуайър, живеещ в Лимъридж Хаус15
Голямото нещастие, на моя живот е, че хората не искат да ме оставят на мира. Защо — питам аз всички, — защо искате да ме тревожите? Никой не отговаря на въпроса ми и никой не иска да ме остави на мира. Роднини, приятели и непознати — всичките се съюзяват, за да ме дразнят. Какво съм сторил? Питам се сам, питам камериера си Луи — петдесет пъти на ден, — какво съм сторил? И двамата не можем Да обясним. Твърде странно!
Последната неприятност, която ме сполетя, е, че бях призован да напиша тази история. Нима човек в такова окаяно състояние на нервите е способен да пише истории? Когато възразявам по този напълно логичен начин, отговарят ми, че са се случили определени твърде сериозни събития, свързани с племенницата ми, към които бих могъл да дам разяснения, и че по тази причина най-подходящият човек да ги опише съм аз. Ако не успея да впрегна всичките си сили, тъй както се изисква от мен, заплашен съм от последици, мисълта за които ме тласка към пълно отчаяние. В същност няма защо да ме заплашват. Сломен от окаяното си здраве и от семейни тревоги, аз не съм способен на съпротива. Малко настойчивост и всеки може най-несправедливо да се възползува от мен, тъй като съм крайно отстъпчив. Ще се постарая да си спомня онова, което мога (протестирайки), и да напиша каквото мога (отново протестирайки), а Луи ще си спомни и ще опише онова, което аз не мога да си спомня. Той е магаре, а аз съм тежко болен и вероятно ще заплетем помежду си какви ли не бъркотии. Колко унизително!
Наредиха ми да си спомня някои дати. О, небеса! Никога не съм правил подобно нещо в живота си — как да започна сега?
Попитах Луи. Той не е чак такова магаре, за каквото го смятах досега. Спомня си датата на събитието с точност до една-две седмици, а аз помня името на лицето. Беше краят на юни или началото на юли, а името (според мен изключително просташко) — Фани.
Тогава, в края на юни или началото на юли, се намирах в обичайното си състояние, заобиколен от различните предмети на изкуството, които съм събрал, за да повлияя на вкуса на варварите, живеещи наоколо. По-точно казано, около мен бяха разпръснати фотоси на картини, гравюри, монети и така нататък, които в скоро време възнамерявам да подаря (фотосите, искам да кажа, ако този тромав английски език може да ми даде възможност въобще да кажа нещо) на института в Карлайл (ужасно място!), с оглед да издигна вкуса на членовете му (които за нормалния човек са готи и вандали). Може да се предположи, че един джентълмен, който се готви да окаже голямо национално благодеяние на своите сънародници, е последният джентълмен на земята, който би останал безразличен към каквито и да са лични затруднения и семейни дела. Напълно погрешно, уверявам ви, в моя случай.
Както и да е — седях си аз, заобиколен от моите безценни предмети на изкуството, и мечтаех да прекарам една тиха сутрин. Но понеже мечтаех за тиха сутрин, Луи, разбира се, влезе. Съвсем естествено бе да попитам какво, по дяволите, означаваше неговото появяване, след като не бях позвънил: Рядко ругая — този навик не приляга на джентълмен, — но когато Луи отвърна с гримаса, мисля, че бе съвсем естествено и заслужено да то пратя по дяволите. Във всеки случай — сторих го.
Забелязал съм, че това сурово отношение неизменно вкарва в правия път хората от по-низшите слоеве на обществото. То вкара и Луи в правия път. Бе любезен да прекрати гримасниченето и да ме уведоми, че една Млада особа чака навън, за да ме види. Добави (с противната приказливост на слугите), че се казвала Фани.
— Коя е Фани?
— Камериерката на лейди Глайд, сър.
— Каква работа има камериерката на лейди Глайд при мен?
— Писмо, сър…
— Вземете го.
— Тя отказва да го предаде другиму освен на вас.
— Кой праща писмото?
— Мис Халкъм, сър.
Щом чуя името на мис Халкъм, аз отстъпвам. Създал съм си навика да отстъпвам пред нея. Опитът ме е научил, че това ми спестява една врява. Отстъпих и в този случай. Скъпата Мариан!
— Нека камериерката на лейди Глайд да влезе, Луи. Чакайте! Обувките й скърцат ли?
Принуден бях да задам въпроса. Скърцащи обувки винаги ме разстройват за цял ден. Примирих се да приема Младата особа, но нямаше да допусна обувките й да ме разстроят. Дори и моята търпеливост не е безгранична.
Луи заяви недвусмислено, че може да се разчита на обувките й. Махнах с ръка. Той я въведе. Необходимо ли е да казвам, че тя даде израз на смущението си, като затвори уста и започна да диша през носа си? Едва ли — за онези, които изучават природата на жените от низшите класи.
15
Начинът, по който разказът на мистър Феърли и други, следващи след него, бяха получени, се нуждае от обяснение, предоставено по-нататък.