— Да изсвиря ли някои от малките Моцартови мелодии, които така много харесвахте? — запита ме, отгръщайки нервно нотите, без да вдига поглед, докато говореше.
Преди да мога да й благодаря, тя забърза към пианото. Столът до него, на който имах навика да сядам, стоеше празен. Тя удари няколко акорда, после погледна към мен и отново се съсредоточи в музиката.
— Няма ли да седнете на старото си място? — попита много рязко и съвсем тихо.
— Бих могъл да си го позволя тази последна вечер — отговорих аз.
Тя замълча; прикова вниманието си върху музиката — върху нотите, които знаеше наизуст, защото ги бе свирила толкова пъти, без да гледа. Но аз разбрах, че ме е чула, знаех, че усеща близкото ми присъствие, защото видях как червеното петънце на едната й страна — тази, която виждах — изчезна и цялото й лице пребледня.
— Много ми е мъчно, че заминавате — каза тя, при което гласът й се снижи до шепот, очите й се втренчиха още повече в нотите, а пръстите й полетяха по клавишите със странна, трескава енергия, която забелязвах за първи път.
— Ще запомня тези мили думи, мис Феърли, дълго след като дойде и си отиде утрешният ден.
Лицето й побеля още повече и тя го извърна още по-надалеч от мен.
— Не говорете за утре — каза. — Да оставим тази вечер музиката да ни говори с по-щастлив език от нашия.
Устните й трепереха; слаба въздишка се изтръгна от тях, която тя напразно се опита да подтисне. Пръстите й загубиха сигурността си; тя удари фалшив тон, обърка се, опитвайки се да го поправи, и отпусна ядосано ръце на скута си. Мис Халкъм и мистър Гилмор вдигнаха изненадани погледи от масата за карти. Дори мисис Веси, която дремеше в креслото си, се събуди при внезапното прекъсване на музиката и попита какво се е случило.
— Играете ли вист, мистър Хартрайт? — запита мис Халкъм с поглед, отправен многозначително към мястото, където стоях.
Знаех какво искаше да каже; знаех, че е права, и станах веднага, за да отида при масата за карти. Когато се отдалечих от пианото, мис Феърли отгърна един нотен лист и докосна отново клавишите с по-сигурна ръка.
— Ще го изсвиря — каза тя, изтръгвайки звуците почти страстно. — Ще го изсвиря тази последна вечер.
— Елате, мисис Веси — обади се мис Халкъм. — С мистър Гилмор се отегчихме да играем екарте — елате, за да партнирате на мистър Хартрайт във виста.
Старият адвокат се усмихна иронично, тъй като печелеше и току-що беше извадил поп. Той очевидно свърза рязката промяна, наложена от мис Халкъм, с неспособността на една дама да губи в играта.
Останалата част от вечерта премина без дума или поглед от нейна страна. Тя не стана от пианото и аз не станах от масата за карти. Свиреше без прекъсване — свиреше, сякаш музиката бе единственото й убежище. Понякога пръстите й извличаха звуците бавно, отдавайки им нежността си — мека, постепенно замираща гальовност, неизразимо красива и тъжна за слуха; или пък й изневеряваха и бъркаха, и препускаха механично по инструмента, като че ли задачата им бе бреме за тях. И все пак, колкото и да се променяха и да трепереха, което се отразяваше на музиката, те нито за миг не се поколебаха в решението си да свирят. Тя стана от пианото едва когато станахме всички, за да си кажем лека нощ.
Мисис Веси бе най-близо до вратата и първа се ръкува с мен.
— Повече няма да ви видя, мистър Хартрайт — каза старата дама. — Истински съжалявам, че заминавате. Вие бяхте много мил и любезен, а една стара жена като мен усеща любезността и вниманието. Bon voyage7, скъпи ми господине — bon voyage, както казват французите.
Следващата бе мис Халкъм.
— Утре сутринта в седем и половина — каза тя и добави шепнешком: — Чух и видях повече, отколкото мислите. Поведението ви тази вечер ме направи ваша приятелка за цял живот.
Мис Феърли бе последна. Не смеех да я погледна, когато взех ръката й и помислих за следващата сутрин.
— Трябва да отпътувам много рано — казах й. — Ще съм заминал, мис Феърли, преди вие…
— Не, не — побърза да ме прекъсне тя, — не преди да изляза от стаята си. Аз ще бъда долу за закуската с Мариан. Не съм толкова неблагодарна, не мога така лесно да забравя последните три месеца…
Гласът й изневери; ръката й обгърна нежно моята, после изведнъж я пусна. Преди да съм казал лека нощ, тя вече бе излязла.
Краят бързо вървеше към мен — приближи неизбежно със светлината на последната сутрин в Лимъридж Хаус.
Още нямаше седем и половина, когато бях долу, но те ме чакаха на масата за закуска. Въздухът беше хладен и на бледата светлина сред мрачната утринна тишина на къщата, ние тримата седяхме и се опитвахме да се храним, опитвахме се да говорим. Усилието да запазим приличие бе безнадеждно и безполезно и аз станах, за да го прекратя. Когато протегнах ръка, когато мис Халкъм, която бе по-близо до мен, я пое, мис Феърли се обърна неочаквано и изтича навън.