Ана Джонс — Жената в бялото кимоно
На моя баща Дейвид Гайдос
デヴィッドゲーディス
1936–1988
Когато се видим и поговорим, ставаме сестри.
Японска поговорка
Пролог
Рожденото ми име е Наоко Накамура. По мъж е Наоко Танака. А някога, за кратък промеждутък, беше друго — нетрадиционно име от неконвенционална церемония, състояла се под древно дърво с трепкащи светлинки.
Нямаше ръкоположен свещеник, който да изпълни обреда. Не се венчахме в свещен храм и аз не изпълних трите ритуални преобличания.
Но пък имаше любов.
В онази вечер нощта обгърна селото с малки къщурки и го гушна под черно наметало, но на запад небето надзърташе оранжево над хоризонта, любопитно и заинтригувано. Влажният въздух целуна страните ми, когато слязох от верандата на земята, а щом завих зад ъгъла, ахнах.
Книжни фенери обрамчваха настланата с чакъл пътека, а дърветата бяха окичени с нежножълти лампички, подобни на „хотару“, светулките, излизащи на рояци след обилните юлски дъждове. Толкова многобройни бяха, че като вървях под клоните и вдигнах поглед нагоре, те ми заприличаха на гигантски чадъри, заслоняващи ме от изобилен звездопад.
С усмивка прекарах ръка по роклята си, за да усетя под пръстите си нежната тъкан. Никога не се бях чувствала по-красива, нито пък по-притеснена. Вътрешностите ми пукаха като огън от сухи съчки, който ме пронизваше от петите до връхчетата на пръстите на ръцете.
Насреща, в центъра на малката очакваща ме група, беше мъжът, който съвсем скоро щеше да стане мой съпруг. Светлината на фенера се отразяваше в очите му, пламъчетата в тях танцуваха като платна на лодка в най-синия океан и аз се изгубих в тях. В него. В мига.
Всяка моя стъпка ме приближаваше все повече към бъдещето ми и ме отдалечаваше от семейството ми. Беше контраст на крайности във всеки възможен смисъл, но аз някак бях открила мястото си помежду тях. Именно това Буда нарича „средния път“. Правилния баланс в живота.
Аз го наричах щастие.
Живот с любов е щастие. Живот за любов е глупав. Живот с „де да бях“ е непоносим. За моите седемдесет и осем години опитах и от трите.
Баба ми често казваше: „Така е с тъгата. Така е и с щастието. Те отминават“. Но и сега, като старица, щом затворя очи, още виждам далечното проблясване на хиляди светлинки.
Глава 1
Америка, наши дни
Дори и нощем с намален наполовина персонал раковата болница „Таусиг“ функционираше изрядно, също като едноименния кораб. Доктор Еймън беше на руля и аз отправях молитви баща ми някак да оцелее при бурята, но влошеното му здраве ме бе заковало до леглото му и аз тревожно бдях.
Макар да бях намалила осветлението, а телевизорът да работеше без звук, сънят на баща ми бе неспокоен. Жужаха апарати, бипкаха монитори, от коридора на вълни долитаха разговори. Някой подсвиркваше.
— Да свиркаш срещу вятъра, си беше рисковано — казваше татко за дните си в морето. — Това би могло да призове силен вятър и бурни вълни.
Болницата не беше неговият военен кораб от петдесетте, но при това невероятно съвпадение в имената не бях склонна да пренебрегна моряшките суеверия. Изправих се някак на крака и затворих вратата.
— Какво… — Татко размаха ръце и пластмасовите тръбички на системата се развяха като въжета срещу мачта. — Тори?
— Тук съм, татко. — Отидох забързано до него и поставих длан върху ръката му. — В болницата си, нали помниш?
Бе се будил дезориентиран през последната седмица с все по-кратки периоди на почивка помежду им. Това се бе превърнало в новата ни норма.
Той опита да се надигне и направи гримаса заради болката, така че подпрях с ръка гърба му и наместих възглавница под него. Подхванах го с две ръце, за да му помогна да промени позата си, и се учудих колко лек беше станал. Пошегува се, че бил половината от някогашния човек, но аз не се засмях. Истината никак не бе смешна, а в шегата нямаше нищо вярно. Той още си беше моят колосален баща.
Подадох му пластмасовата чашка с лед. Той я разклати, та кубчетата да се разделят и после сръбна от разтопилото се на вода. Една глътка възбуди рефлекса — веднага се разкашля да прочисти гърлото си. Взех чашката, дадох му салфетки и зачаках пристъпът да премине. След един последен спазъм той се отпусна назад и затвори очи.
— Добре ли си?
Празни думи, защото, естествено, не беше, но той все пак ме увери с кимване, че е така. После въздъхна — дълбока, грапава въздишка, през която пробиха думите му.