— Не е зле да помислиш в тази насока, да си купиш нещо тука, нали така? Хубава малка къща, да речем, ей там! — и господин Бентли посочи с камшика надолу, към уютно сгушилото се край завоя на реката селце с блеснали на следобедното слънце бели стени. — Измъкни се от града някой петък след пладне, поразходи се, напълни дробовете си с чист въздух, хапни пресни яйца или сметана!
Хрумването ми се стори привлекателно, но някак отвлечено, без връзка с мене, затова просто се усмихнах, вдишах топлия аромат на тревите и полските цветя, загледах се в кълбетата прах, вдигани от конските копита, и приключих въпроса. До мига, когато стигнахме отсечка от пътя, минаваща покрай дълга каменна къща със съвършени размери, разположена на възвишение, от което се разкриваше страхотна гледка към речната долина и издигащите се на няколко мили в далечината синьовиолетови хълмове.
Тогава ме обзе нещо, което не мога да опиша точно — чувство ли беше, желание ли — не, по-скоро съзнание или ясна увереност, и ме завладя толкова неудържимо и силно, че неволно извиках на господин Бентли да спре и едва ли не още преди да е изпълнил молбата ми, скочих от двуколката, изправих се на едно тревисто хълмче и мигом вперих поглед в къщата — извънредно красива и така съответстваща на мястото, което заемаше: скромна, а същевременно внушаваща сигурност. После се взрях в пейзажа отвъд. Нямах чувството, че вече съм го виждал, но бях напълно уверен, че отново ще отида там, че къщата вече ми принадлежи, че с мене я свързват невидими нишки.
От едната й страна течеше поток и се спускаше към отсрещната морава, а после лъкатушеше надолу към реката.
Господин Бентли, който ме наблюдаваше с любопитство от двуколката, извика:
— Хубаво място!
Кимнах, но не бях в състояние да споделя обзелите ме необичайни чувства, затова му обърнах гръб и изминах няколко крачки нагоре по склона, откъдето се виждаше входът за старата занемарена овощна градина зад къщата, потънала в избуяли треви и гъсти храсталаци в далечния си край. По-нататък се простираше голо и неприветливо поле. Чувството за съдбовност, което описах, не ме напускаше и си спомням, че това ме уплаши, защото не съм мечтател със силно развито въображение, нито пък ми се явяват видения за бъдещето. И всъщност от тези първи мигове насетне аз нарочно се пазех да не разсъждавам върху което и да е дори малко нематериално явление, като се придържах към прозаичните, видими и осезаеми неща.
При все това не бях в състояние да се отърва от усещането — не, по-скоро бих казал убеждението, че един ден тази къща ще бъде мой дом, че рано или късно — нямах представа кога — ще стана неин собственик. Когато най-после спрях да се заблуждавам и си признах истината, в същия миг изпитах дълбоко чувство на покой и удовлетворение, каквото не ме беше обземало от дълги години, затова с леко сърце се върнах при двуколката, където, доста озадачен, ме чакаше господин Бентли.
Същия следобед, когато потеглих обратно към Лондон, завладялото ме предчувствие при срещата с „Монашеската обител“ не ме напусна, макар да не заемаше първо място в съзнанието ми. Поръчах на господин Бентли, ако чуе, че тази къща се продава, непременно да ме уведоми.
Подир няколко години той го стори. Свързах се с посредниците същия ден и само часове по-късно, без дори да видя отново къщата, предложих сума да я закупя и предложението ми бе прието. Няколко месеца преди това се бях запознал с Есме Ейнли. Взаимните ни чувства непрекъснато закрепваха, но понеже все още ми тегнеше проклятието да проявявам нерешителност във всякакви лични и сърдечни въпроси, не бях отворил дума за бъдещите си намерения. Проявих обаче благоразумието да приема вестта за „Монашеската обител“ като добро знамение и седмица по-късно, когато станах законен собственик на къщата, при едно пътуване с Есме вън от Лондон аз й предложих брак сред дърветата на старата овощна градина. Това мое предложение също беше прието, така че не след дълго ние се оженихме и веднага се преместихме в „Монашеската обител“. В този ден аз искрено вярвах, че най-после съм излязъл от дългата сянка, хвърлена от събитията в миналото, и по лицето на господин Бентли, както и по сърдечното му ръкостискане усетих, че той също го вярва и че от собствените му плещи също е паднал товар. Господин Бентли непрекъснато се чувстваше поне отчасти виновен за моите преживявания — в крайна сметка тъкмо той ме изпрати на първото ми посещение в Крайтън Гифорд, в къщата „Тресавището на змиорките“ и на погребението на госпожа Драблоу.