Всичко сякаш се забави и аз разбрах с хладна увереност, че моментът беше сега или никога. Ако побегнех сега, може би щях да сгреша. Но ако не го направех, можеше и да не остана жива, за да го разбера, а не можех да си позволя да поема този риск.
Колебах се само още секунда, после видях полицая да оставя радиостанцията и да посяга за нещо в жабката.
Нямах представа какво да правя. Но не бях повярвала на Кари преди и това едва не ми бе струвало живота.
Събрах целия си кураж, за да посрещна болката, която знаех, че ще ме връхлети, и побягнах — не нагоре по пътя, както преди, а надолу, направо по склона към главозамайващо стръмния фиорд.
35
Изгревът настъпваше, когато разбрах, че не мога да продължа, че мускулите ми, изтощени отвъд пределите на издръжливостта, просто нямаше да ме послушат. Вече не ходех, а се препъвах като пияна, коленете ми се подгъваха, когато се опитвах да прекрача някое паднало дърво.
Трябваше да спра. Ако не го направех, щях да падна тук, на място, толкова дълбоко в норвежката провинция, че никога нямаше да намерят тялото ми.
Имах нужда от подслон, но отдавна бях напуснала пътя и не се виждаха никакви къщи. Нямах телефон. Нямах пари, Дори не знаех колко е часът, макар че трябва да беше призори.
В сухото ми гърло се надигна ридание, но точно в този миг зърнах нещо между редките дървета — дълъг, нисък силует. Не беше дом, а може би някаква плевня?
Гледката инжектира в краката ми последна доза енергия и се запътих между дърветата, през калния коловоз към портата в оградата. Беше сеновал — макар че това беше твърде силно казано за бараката пред мен, с разкривени дървени стени и гофриран железен покрив.
Две гривести кончета извърнаха глави любопитно, докато минавах покрай тях, а сърцето ми прескочи, когато видях как едното от тях продължи да пие вода от коритото, чиято повърхност беше розовозлатиста в меката светлина на зората.
Спрях се до коритото, паднах на колене в ниската трева пред него, загребах вода в шепи, и започнах да пия на едри глътки. Беше дъждовна вода с вкус на кал, мръсотия и ръжда от металното корито, но не ме интересуваше. Прекалено жадна бях, за да мисля за нещо друго, освен как да навлажня пресъхналото си гърло.
След като изпих колкото можах, се изправих и се огледах наоколо. Вратата на бараката беше затворена, но когато поставих ръка на дръжката, тя се отвори и аз се вмъкнах предпазливо, като затворих вратата след себе си.
Вътре беше пълно с бали сено, имаше няколко качета, за които си помислих, че може би съдържаха фураж или добавки, а на стената бяха окачени няколко конски чула.
Бавно, пияна от умора, смъкнах първия и го постлах върху най-големия куп сено — без дори да помисля за плъхове или бълхи, нито пък за хората на Ричард. Със сигурност нямаше как да ме намерят тук, а аз бях стигнала до такова състояние, че вече почти не ми пукаше — можеха да ме отведат, стига да ме оставят да си почина.
Легнах на импровизираното легло и издърпах другата завивка върху себе си.
После заспах.
— Ей?
Гласът в главата ми прозвуча отново, болезнено силен, и отворих очи към заслепяваща светлина и лице, което се взираше в моето. Възрастен мъж с гъста бяла брада и силна прилика с капитан Бърдсай[4] ме гледаше със сълзящи лешникови очи със смесица от изненада и загриженост.
Премигнах и се дръпнах назад с болезнено разтуптяно сърце, а след това се опитах да се изправя, но болката прониза глезена ми и се отказах. Мъжът ме хвана за ръката и каза нещо на норвежки, но аз, без да се замисля, изтръгнах диво ръката си от хватката му и се притиснах към пода на плевнята.
В продължение на няколко минути само се гледахме един друг, той оглеждаше следите от охлузвания и порязвания, а аз — сбръчканото му лице и кучето, което лаеше и кръжеше зад него.
— Кот — каза той най-сетне, като се надигна мъчително и протегна ръка с предпазливо спокойствие, сякаш бях ранено животно, което можеше да го ухапе при всяко посягане, а не човешко същество. Кучето отново излая, истерично този път, а мъжът извика нещо през рамо, явно: „Я тихо!“.
— Кой… — облизах сухите си устни и опитах отново. — Кой сте вие? Къде съм?
— Конрад Хорст — каза мъжът и посочи към себе си. Извади портфейла си и рови в него, докато намери снимка на възрастна дама с розови бузи и фризирани бели коси, гушнала две русокоси момченца.
— Min kone — произнесе бавно.
После, сочейки към децата, каза нещо, което прозвуча като: „Споко, добре-добре“.