Когато отворих „Уикипедия“ на телефона си, видях загорял, миловиден мъж с много черна коса, ръка за ръка със зашеметяващо красива блондинка в края на двадесетте. „Ричард Балмър със съпругата си, богатата наследница Ане Лингстад, на сватбата им в Ставангер“ — гласеше текстът под снимката.
Предвид титлата му, предполагах, че богатството му е било поднесено на поднос, но ако се съдеше по написаното в „Уикипедия“, изглежда, не бях справедлива. Ранният му период изглеждаше доста безоблачен — частно училище, колежите Итън и Бейлиъл. Но през първата му година в университета баща му беше починал — майката сякаш вече липсваше от картинката, не ставаше съвсем ясно — и семейното състояние беше погълнато от данъци върху наследството и дългове, оставяйки го на деветнайсет години бездомен и сам.
При тези обстоятелства, фактът, че беше завършил Оксфорд със степен, би бил достатъчно значимо постижение, но през третата си година той беше създал и стартъп в интернет. Излизането му на фондовата борса през 2003 година беше първият от поредицата му успехи, кулминираща с този бутиков круизен кораб с десет каюти, замислен като суперлуксозно убежище за обхождане на скандинавската брегова линия. „На разположение за сватбата на вашите мечти, за ослепително корпоративно събитие, което ще смае клиентите ви, или просто за ексклузивна ваканция, която вие и вашето семейство никога няма да забравите.“ Прочетох материалите за медиите, докато влакът се носеше на север, преди да се захвана със схемата на палубата с каютите.
Четири големи апартамента се разполагаха на носа на кораба, а шестте по-малки каюти, обособени в отделна секция, бяха разположени в задната част във формата на подкова. Всяка каюта беше номерирана, четни и нечетни от двете страни на централния коридор, каюта 1 беше в края на редицата, а каюти 9 и 10 бяха една до друга на извивката на кърмата на кораба. Предполагах, че ще бъда в една от по-малките каюти — вероятно апартаментите бяха запазени за ВИП гости. Липсваха размерите на палубата и аз се намръщих, като си спомних някои от фериботите през Ламанша, с които бях пътувала, и клаустрофобичните им стаички без прозорци. Мисълта да прекарам пет дни в подобно помещение не ме привличаше, но със сигурност на такъв кораб ставаше дума за нещо значително по-просторно.
Прелистих страницата с надежда да открия снимка на някоя от каютите, за да се уверя, но вместо това се натъкнах на смайващ набор от скандинавски деликатеси, подредени върху бяла покривка. Главният готвач на „Аурора“, изглежда, се бе обучавал в „Нома“[1] и „Ел Були“[2]. Прозях се и разтърках очи, усетила как хватката на умората и тежестта на случилото се снощи ме притискат отново.
Лицето на Джуда, когато го оставих, с шева след удара от предната вечер, изникна в ума ми и аз потръпнах. Дори не бях сигурна какво се бе случило. Дали скъсахме с Джуда? Зарязах ли го? Всеки път, когато се опитвах да възстановя разговора, моят изтощен мозък надвиваше и добавяше неща, които не бях казала, отговори, които бих искала да съм дала, представяше Джуда като по-безотговорен и агресивен, за да оправдае собствената ми позиция и по-безкористна любов, за да се опитам да убедя сама себе си, че всичко ще е наред. Не бях го молила да откаже работата. Защо изведнъж се очакваше да съм благодарна за това?
Задрямах за трийсетина мъчителни минути в колата от гарата до пристанището, а когато веселото съобщение на шофьора прекъсна съня ми, то ми се стори като плисване на студена вода в лицето. Излязох от колата с размътена глава, сякаш замаяна под яркото слънце и соления щипещ вятър.
Шофьорът ме остави почти пред трапа на „Аурора“, но докато гледах над стоманената конструкция към кораба, не можех да повярвам, че сме на правилното място. Това, което виждах, ми беше познато от брошурата — огромни стъклени прозорци, отразяващи слънцето, без никакви петна или пръски солена вода, блестяща бяла боя, толкова свежа, сякаш е била положена тази сутрин. Но онова, което липсваше, беше усещането за мащаб. „Аурора“ беше толкова малък — по-скоро голяма яхта, отколкото круизен лайнер. Сега разбирах какво наричат „бутиков“, бях виждала по-големи лодки да сноват между гръцките острови. Струваше ми се, че е невъзможно всичко, споменато в брошурата — библиотека, зала за слънчеви бани, спа, сауна, салон за коктейли и останалите неща, очевидно необходими за глезените пътници на „Аурора“ — да се вмести в този миниатюрен съд. Размерите, заедно със съвършеното покритие, му придаваше по любопитен начин вид на играчка и когато пристъпих на тесния стоманен трап, „Аурора“ ми заприлича внезапно и смущаващо на макет, затворен в бутилка — мъничък, съвършен, изолиран и нереален, — и ми се стори, че се смалявам с всяка следваща крачка към кораба. Беше странно чувство, сякаш гледах през телескоп от погрешната страна и усещах замайване като при световъртеж.
2
Известен каталунски ресторант, сега лаборатория за авангардна „висока“ кухня на Феран Адрия. — Б.р.