Тя лукаво обръща очи към полуотворената врата.
— Ще ми дадеш ли от моите хапчета, Джони?
Винаги задава същия въпрос. Не й разрешават да взима други, освен предписаните й лекарства: изгубила е голяма част от теглото си и се е пристрастила към наркотиците. Имунитетът на тялото постепенно намалява, понякога само една таблетка в повече може да се окаже фатална. Казват, че това е причинило смъртта на Мерилин Монро.
— Да, донесъл съм ти лекарство от къщи.
— Така ли?
— Ще облекчи болката ти.
Поднася кутийката към очите й — майка му е късогледа. Тя намръщено прочита названието на лекарството, сетне промърморва:
— И по-рано съм пила дарвон, но не ми помогна.
— Този е по-силен.
Тя отмества очи от кутийката и го поглежда изпитателно.
— Нима?
Мъжът само се усмихва глуповато, но не може да проговори. Спомня си, че същото му се бе случило, когато за пръв път чука момиче. Направил го беше на задната седалка на колата, собственост на един приятел. Когато се прибра у дома и майка му го попита дали е прекарал добре, той гузно се усмихна.
— Мога ли да ги дъвча?
— Не знам. Опитай една.
— Добре. Пази се да не те видят.
Той отваря кутийката, издърпва пластмасовото капаче на шишенцето и измъква памука. Пита се възможно ли е майка му да направи това с полупарализираната си ръка. Дали лекарите ще повярват? Кой знае. Може би дори няма да им направи впечатление?
Изсипва шест таблетки в дланта си. Крадешком поглежда към майка си и забелязва, че тя го наблюдава — навярно дори тя разбира, че хапчетата са прекалено много. Ако го попита, той ще ги върне в шишенцето и ще й даде една таблетка против ревматични болки.
Някаква сестра минава покрай открехнатата врата и мъжът инстинктивно стиска сивкавите капсули в юмрука си, ала сестрата дори не поглежда към стаята.
Майка му лежи безмълвно и се взира в хапчетата, сякаш са съвсем безвредно лекарство (ако съществува такова). От друга страна, тя никога не е обичала церемониите; дори да притежаваше кораб, не би счупила бутилка шампанско в кърмата му при спускането му на вода.
— Хайде, вземи го — произнася той с напълно естествен глас и поставя първото хапче в устата й.
Майка му замислено го премята в беззъбата си уста, докато желатинът се разтопи, сетне потръпва.
— Горчи ли ти? По-добре да не ти давам…
— Не, не ми горчи.
Дава й още една капсула. И трета. Тя ги дъвче със същото замислено изражение. Той пуска в устата й четвърто хапче. Майка му се усмихва и мъжът ужасено забелязва, че езикът й е пожълтял. Може би ако силно я удари в стомаха, тя ще ги повърне. Но той никога не ще удари майка си.
— Джони, погледни дали краката ми са събрани?
— Първо вземи лекарството.
Дава й петата, сетне шестата капсула. После поглежда към краката й — този път не са разкрачени. Майка му казва:
— А сега ще подремна.
— Добре. Аз отивам да пия вода.
— Винаги си бил добър син, Джони.
Той връща шишенцето в опаковката и я пъхва в чантата на майка си, а капачето оставя на леглото. Поставя отворената чанта близо до нея и си мисли: „Поиска чантата си. Отворих я и й я подадох преди да изляза от стаята. Майка ми каза, че сама ще извади каквото и трябва и ще накара сестрата да прибере чантата обратно в гардероба.“
Излиза в коридора и отпива няколко глътки вода. Изплезва езика си и го разглежда в огледалото на чешмичката.
Когато се връща в стаята, майка му спи, вкопчила една в друга ръцете си с изпъкнали вени. Той я целува, очите й помръдват зад клепачите, но не се отварят.
Да.
Мъжът не се чувства по-различен, по-добър, или по-лош.
Тръгва да излезе от стаята, но внезапно му хрумва нещо. Връща се до леглото, изважда шишенцето от опаковката и го изтрива с ризата си. Сетне притиска към него отпуснатите пръсти на лявата ръка на спящата жена. Слага шишенцето обратно в кутийката и бързо излиза от стаята, без да хвърли поглед назад.
Прибира се в къщи, чака телефонът да иззвъни и съжалява, че не я е целунал още веднъж. Междувременно гледа телевизия и изпива огромно количество вода.