Били изпита угризения. Истината бе, че ако Ваня вече не беше тук, той щеше да започне деня е откриването на информацията, която тя искаше. Мая беше на мнение, че се е справил много добре вчера, но макар да беше хубаво да тропваш с крак от време на време, за да не те взимат за даденост, той се чувства виновен цяла вечер.
– Къде търсиш?
– Защо питаш? – Ваня откъсна очи от екрана и го погледна. – Искаш да ми помогнеш ли?
Били се поколеба. Тази ситуация беше нова. Ваня не искаше помощ, а питаше дали той иска да й помогне. Били предпочете безопасния вариант и отвърна с въпрос на въпроса.
– Нуждаеш ли се от помощ?
– Не.
Ваня отново се втренчи в компютъра и започна да трака по клавиатурата. Били постоя там още малко, без да знае какво да направи. Нямаше съмнение, че Ваня е в лошо настроение. Вероятно заради него. И донякъде основателно. Дали да подмине нещата и да се надява, че ще й мине? Той реши днес да бъде малко по-мил с нея от обикновено. Не обичаше да се карат.
– Искаш ли кафе? – Малко пуфкане на лулата на мира нямаше да навреди.
– Имам, благодаря. – Тя посочи капучиното.
Били кимна. Трябваше да го забележи. Остана само едно предложение за мир. Протегната ръка, която знаеше, че Ваня ще приеме.
– Името й е Мая.
– На кого?
– На момичето. С театъра... Приятелката ми.
Ваня го погледна, сякаш очакваше още. Той нямаше какво повече да добави. Беше се подготвил за канонада от въпроси и бе решил да отговори на всичките, с изключение на това какво работи Мая. След вчерашния телефонен разговор Ваня веднага щеше да събере две и две и да я намрази. По дяволите, кога всичко стана толкова трудно? Ваня все още го гледаше насърчително. Той започваше да се чувства малко глупаво, сякаш го беше казал, за да се похвали.
– Аз само... помислих, че искаш да знаеш...
– Хубаво. – Ваня отново се втренчи в компютъра. Не се интересуваше от приятелките му. Наистина беше в гадно настроение. Може би Били не беше единствената причина.
– Е, аз ще отида да си взема набързо душ.
– Добре.
Били постоя още няколко секунди и после излезе.
Денят щеше да бъде тежък.
64.
Едвард Хинде седеше в библиотеката.
За сравнително малка институция, „Льовхага“ разполагаше с голяма библиотека. Вероятно имаше няколко причини за това. Високото ниво на надзор на затворниците. Желанието да се насърчи интелектуалното им развитие и израстването им като хора. Увереността, че знанията ще ги направят по-добри по някакъв магически начин. И разбира се, онова, което лежеше в основата на повечето човешки начинания – корист. Колкото по-внушителна беше библиотеката и колкото повече затворници редовно прекарваха време там, за да се образоват, толкова по-висока оценка получаваше институцията във ведомствените доклади. Логиката беше потискащо елементарна – внушителната библиотека е равна на експертно и активно ръководство.
Хинде беше станал свидетел на резултатите от тази логика след големия бунт за почистването. Няколко месеца по-късно библиотеката бе разширена значително и придоби горен етаж, където се наблягаше на хуманитарните науки. Сякаш бъдещите бунтове на затворници от бивша Югославия, които страдаха от посттравматичен стресов синдром и бяха осъдени за многократни престъпления на насилие, можеше да бъдат предотвратени от придобиването на дванайсетте тома на „История на Ренесанса“ или писания по философия или история на идеите.
Имаше и научна литература, и романи, но трябваше да търсиш усилено, за да откриеш истинското съкровище. На Едвард му отне известно време, но сега седеше горе както обикновено и четеше една от любимите си книги – подробен разказ за похода на Наполеон през италианските Алпи през 1797 година. По това време Наполеон току-що бе станал генерал и бе изпратен спешно да брани съюзниците на Франция срещу династията на Хабсбургите. Именно по време на тези славни битки той беше демонстрирал стратегическите умения, които щяха да го отведат в сърцето на историята. Хинде беше чел книгата много пъти, но не заради описанията на войските, битките, трудностите с провизиите и политиката зад всичко това. Не, в средата на книгата имаше една глава, която предоставяше по-задълбочен поглед към Наполеон като човек и разказваше предимно за взаимоотношенията му с майка му, Летиция Бонапарт.
Силна майка.
Доминираща майка.
Едвард чувстваше, че е открил тайната на Наполеон в тази глава. Той виждаше малкото момче, което иска да постигне толкова много поради една-единствена причина – Летиция. Тя със сигурно е била костелив орех.