– Да тръгваме.
67.
Били спря до ямата за чакъл зад джипа на Урсула. Изключи двигателя и остана за момент в колата. Наблюдаваше как Урсула слиза, отваря багажника и вади оборудването си в два големи куфара. Ваня седеше до него. Беше си сложила слънчевите очила. Главата й клюмаше на облегалката и дишането й беше спокойно и равномерно.
Когато слязоха в подземния паркинг, тя му хвърли ключовете и каза:
– Ти карай.
И оттогава не беше проронила нито дума. Той шофираше мълчаливо през града и после се отправи на север. Когато поеха по магистрала Е18, я попита дали има нещо против, ако пусне радиото, но тя не отговори. Той включи на „Войс“. Снуп Дог. Ваня не възрази и Били предположи, че е заспала. Точно след Бро зави надясно по шосе 269 и с помощта на джипиеса намери пътя, водещ към каменоломната близо до Льовста. И пристигнаха на мястото. Той я разтърси леко за рамото.
– Събуди се. Пристигнахме.
– Будна съм – отговори Ваня, изправи се и се протегна.
Двамата слязоха от колата и тръгнаха към обгорелия форд.
Въздухът между купчините чакъл беше неподвижен. Навсякъде жужаха насекоми. Ваня предположи, че температурата е четиресет и пет градуса. Пред отцепения с лента район стоеше униформена полицайка на двайсет и пет години. Ваня отиде при нея, а Били продължи към форда.
– Йенифер Холмгрен – представи се полицайката и протегна ръка.
– Ваня Литнер, „Риксморд“. Ти ли откри колата?
– Да.
Ваня погледна към форда, или по-точно към онова, което беше останало от него. На места, където огънят не беше достигнал, можеше да се познае, че автомобилът е бил син. Иначе сега беше пепелявосив. Гумите и бронята се бяха разтопили, както и целият салон вътре. Вратите и покривът се бяха огънали от горещината. Всички стъкла бяха строшени. Багажникът беше отворен и предният капак липсваше. Може би нещо в двигателя беше избухнало. Урсула щеше да им каже. Тя обикаляше около колата и снимаше от всеки възможен ъгъл.
Ваня отново се обърна към Йенифер.
– Докосна ли нещо?
– Да. Отворих багажника.
– Защо го направи?
Откакто съобщи за откритието си и й казаха да стои там, където се намира, и да чака „Риксморд“, Йенифер разсъждаваше върху факта, че истинската причина да отвори багажника, защото се надяваше да намери труп в резултат на объркала се сделка между престъпни банди, ще прозвучи нелепо. Тя осъзна, че от „Риксморд“ ще си помислят, че търсенето на жертва на екзекуция в огряна от слънцето каменоломна извън Сигтюна е най-малкото крайно глупаво, а в най-лошия случай, професионална грешка. Въпреки че преди няколко години в багажника на горяща кола на магистрала Е6 в Халанд бяха открити два трупа. Йенифер би дала всичко да бъде в патрулната кола, пристигнала първа на местопроизшествието тогава. Днес багажникът на форда беше празен, но докато чакаше, тя измисли много по-основателна причина, за да обясни защо го е отворила.
– Издирваме изчезнало шестгодишно дете. Исках да проверя дали не се е скрило там. Толкова е горещо – добави Йенифер.
Ваня от „Риксморд“ кимна. Жестът показа на Йенифер, че обяснението й не само е прието, но и одобрено.
– Нещо друго? – попита Ваня.
– Не. Защо се интересувате от форда? Замесен ли е в нещо?
Ваня погледна униформената си колежка. Тонът й беше непогрешим – трепетно очакване, граничещо с вълнение.
– Намерихте ли детето? – поиска да знае Ваня, отбягвайки отговора.
– Кое дете?
– Онова, което търсите.
– Не. Още не.
– В такъв случай мисля, че трябва да продължите да го търсите.
Ваня се наведе, мина под полицейската лента и отиде при Урсула и Били.
Йенифер се загледа в нея. „Риксморд“. Там трябваше да бъде. Веднага щом завърши стажа си в Сигтюна, ще кандидатства в „Риксморд“. На колко години беше тази Ваня? Вероятно на трийсет. Само пет години по-голяма от нея. И не изглеждаше новопостъпила. Щом тя можеше да работи в „Риксморд“, тогава и Йенифер можеше. И щеше да го направи. Първо обаче трябваше да намери Люкас Рид. Недалеч имаше местност, известна сред местното население като Тресавището, което звучеше обещаващо.
Ваня се приближи до обгорелия форд и надникна вътре. Пълна бъркотия от разтопена пластмаса, почернели жици и изкривен метал. Урсула все още правеше снимки, но обикновено бързо преценяваше най-важните елементи на местопрестъплението. Ваня се изправи.
– Нещо интересно?
– Използвано е много силно запалително вещество. Няма следи от тяло в колата. – Урсула спусна фотоапарата и погледна Ваня над покрива. – Не искам да изпреварвам нещата, но не хранете големи надежди.