– Той дойде оттам. – Тя посочи с палец през рамо.
– От каменоломната?
– Да.
– Спомняте ли си как изглеждаше? – Били извади химикалка и тефтерче и отгърна на чиста страница.
– Висок. Не беше облечен за гората. С кожено яке. Дълга коса, завързана на опашка. Голям белег през едното око.
Били спря да пише. Голям белег. Като на Роланд Юхансон.
– На лявото око ли? Спускащ се надолу по лицето? – Той прокара химикалката по лицето си, за да й покаже какво има предвид. Карина кимна. Били си записа. – Видяхте ли накъде отиде? Взе ли го някой?
– Не. Той се качи на автобуса.
– Кой автобус?
– Номер 557. За Кунсанген. Този автобус минава оттам. – Тя посочи по-нататък по главния път и Били видя спирката на петдесетина метра от къщата й.
– Спомняте ли си колко беше часът? – Той се задъха. Ако знаеха часа, можеше да открият автобуса, шофьора и може би къде е слязъл мъжът.
Карина се замисли.
– Дванайсет и петнайсет-двайсет. Сигурно е хванал автобуса в дванайсет и двайсет и шест.
– Благодаря! – Били едва сдържа желанието си да я прегърне.
– Благодаря! – Той прибра тефтерчето и хукна.
Не се наложи да тича много надалеч. След няколкостотин метра Били срещна Ваня с колата. Тя намали и смъкна стъклото.
– Къде отиваш? – попита той.
– Урсула се справя сама там горе. Ние не правим нищо полезно.
– Добре... – Били се качи, сложи си предпазния колан и Ваня потегли. – Роланд Юхансон е бил тук.
Тя го погледна и инстинктивно намали скоростта. Беше изненадана.
– Онзи, който е бил в „Льовхага“ по едно и също време с Хинде?
– Да.
– Откъде знаеш?
– Срещнах една жена, която живее на кръстопътя. – Той посочи червената къща, покрай която минаваха. – Тя го видяла тук вчера.
– Свидетели ли отиде да разпитваш?
Били онемя. Очакваше въпроси от Ваня. За разследването. За Юхансон, за свидетелката. А тя питаше защо е напуснал каменоломната и в гласа й прозвуча упрек.
– Не. Отидох да огледам пътеката и я срещнах случайно.
– И я попита за колата?
Били въздъхна. Информацията, която бе научил, беше добра новина.
Голяма новина.
Може би решаващо важна новина.
Подреди приоритетите си, помисли си той.
– Не. Само вървях по пътя. – Били направи всичко възможно да овладее раздразнението си, но чу престараването в обяснението си. – Тя разхождаше кучето си и ме попита какво правя тук. Обясних й и жената ми каза, че видяла мъж с голям белег, който идвал от каменоломната през въпросното време. Какво трябваше да направя? Да я накарам да мълчи, докато дойдеш и ти да я чуеш?
– О, не, напоследък ти и без това вършиш всичко сам.
Ваня зави наляво по главния път и настъпи газта. Още критики. За какво по-точно? Били не можеше да разбере какво лошо е направил. Вярно, беше отказал да й помогне с търсенето, но това беше всичко. Той беше амбициозен, искаше да се развива. Да се промени. Реши да подхване въпроса с главата напред.
– Какво те прихваща?
Ваня не отговори. Престори се, че е съсредоточена в пътя.
– Вбесяваш се веднага щом не направя точно каквото ти кажеш или ако предприема нещо по собствена инициатива – настоя той. – Заплашена ли се чувстваш?
– От какво? – В гласа й прозвуча присмех, сякаш беше сдържала смеха си за някаква нелепа идея.
Били изправи рамене.
– От мен – троснато отвърна той. – Страхуваш ли се, че ще стана по-добър от теб?
Този път Ваня не си направи труда да се сдържи и дрезгаво се изсмя.
– О, да. Абсолютно. Позна от първия път.
Погледът й все още беше прикован в пътя. На Били му се стори, че забеляза тънка усмивка в ъгълчето на устата й, но не беше сигурен. Нямаше обаче съмнение в иронията в реакцията й.
– Какво искаш да кажеш? – Този път той не се опита да прикрие раздразнението си. Защо да го прави? Беше вбесен.
– С кое?
– С този тон на гласа и това „О, да. Абсолютно. Позна от първия път“.
Ваня не отговори веднага. Имаше няколко възможности за избор. Можеше да си замълчи и да пренебрегне въпроса. Можеше да го изчетка, да се извини, ако е прозвучала грубо, и да каже, че не е искала.
Или да изрече истината.
– Исках да кажа, че не се страхувам, че ще станеш по-добър от мен.
– И защо?
– Защото това никога няма да се случи.
Били се облегна на седалката. Можеше да продължи да пита защо още дълго, но какъв беше смисълът? Ваня му даде пределно ясно да разбере какво мисли за него като полицай. Нямаше какво повече да се каже. Тя явно беше на същото мнение.