Хинде не помръдна, въпреки че сигурно бе разбрал, че тя е в стаята. Единственият звук се разнесе от лъскавите вериги, които издрънчаха, когато той леко премести ръцете си.
Пазачът даде на Ваня малка черна кутия с червен бутон.
– Това е паник бутон. Аз ще бъда навън до вратата. Почукайте, щом приключите.
Ваня взе алармата и я огледа недоверчиво. Пазачът се усмихна.
– За всеки случай. Според правилата би трябвало да сте двама. И Харалдсон иска да ви види веднага след разговора. За да докладвате.
– Разбира се. – Тя кимна, въпреки че нямаше никакво намерение да казва нещо на Харалдсон. Поне докато не разбереше повече за ролята му във всичко това.
Пазачът затвори вратата.
Ваня погледна още веднъж неподвижния гръб на Хинде.
– Тук съм.
– Знам – отговори той, без да се обръща.
Тя заобиколи масата, вървейки на разстояние. За пръв път го погледна в очите. Хинде й отправи дружеска усмивка, сякаш седеше в ресторант на чашка кафе, а не окован с белезници за маса в заключена стая.
– Радвам се, че дойде. Моля, седни. – Той кимна към стола срещу себе си.
Ваня не му обърна внимание.
– Какво искаш?
– Не хапя.
– Какво искаш?
– Да побъбрим малко. Вече не виждам жени, затова, ако получа възможност, поне трябва да опитам. И ти щеше да правиш същото на мое място.
– Никога няма да бъда на твое място.
– Не съм толкова ужасен, колкото ме изкарва Себастиан. Има причини за всичко.
Ваня пристъпи към него и повиши тон:
– Не съм дошла да бъбрим, а защото ти каза, че имаш да ми съобщиш нещо. Но това, изглежда, са глупости.
Тя се обърна, тръгна към вратата и вдигна ръка да повика пазача.
– Ще съжаляваш, ако го направиш.
– Защо?
– Защото аз знам кой уби онези жени.
Ваня спусна ръката си и се обърна с лице към него.
– Откъде знаеш?
– Тук научаваш разни неща.
– Глупости.
– Ясно ти е, че знам. – За пръв път Хинде се обърна и я погледна. – Ти го видя в очите ми последния път, когато беше тук.
Ваня се вцепени. Гадаеше ли Хинде, или наистина бе забелязал някаква нейна реакция на предишното й посещение? Беше ли доловил прозрението, което тя усети само като чувство? Ако беше така, той беше по-проницателен от всеки друг, когото познаваше Ваня. По-добър и по-опасен.
– Ако си знаел последния път, когато бяхме тук, защо не каза нищо?
– Не бях сигурен, а сега съм сигурен.
– Как така?
– Говорих с въпросния човек. Той работи тук. Призна си. Всъщност се похвали. Аз съм неговият идол. Представяш ли си?
– Не. Как се казва?
– Първо искам да знам нещо за теб. Нещо лично. На майка ли си приличаш повече или на баща си?
– Нямам намерение да обсъждам лични работи с теб.
– Това е само въпрос.
– Но що за проклет въпрос?
Ваня отново го заобиколи. Той я проследи с поглед. Усмивката му беше изчезнала. Изражението му все още беше дружелюбно, но в същото време ужасяващо натрапчиво. Тя чувстваше, че Хинде се опитва да проникне в съзнанието й. Да прочете мислите й. Да я проучи.
– Интересно ми е, това е всичко. Аз приличах повече на майка си. Така казваха хората, докато растях.
Ваня поклати глава.
– Мисля, че приличам повече на баща си. Кой е убиецът?
Хинде я погледна и после затвори очи. Нарочно се отнесе в мислите си и си пое дълбоко дъх. Представи си човека. Баща й. Опита се да види пряката генетична линия между мъжа, когото мразеше, и дъщеря му, която сега стоеше тук с него в тази стая. Трябваше да вземе решение. Дали да й каже? Да разкрие ли мръсната малка тайна, която беше твърде очевидна, след като я разбереш? Ваня имаше неговите очи. Неспокойната му енергия. Най-много от всичко Хинде искаше да й отнеме нея. Да я пречупи. Да я оскверни. Трябваше да си напомни, че победата се печели бавно и с постоянство.
Планиране. Търпение. Решителност.
Крайъгълните камъни.
– Съгласен съм – замечтано каза Едвард. – И аз мисля, че повече приличаш на баща си.
– Последен шанс, и после си тръгвам. Кажи ми име.
Хинде кимна на себе си и се наведе напред.
– Не само дразнех Себастиан, когато казах, че искам да те докосна – каза той с тих, многозначителен тон.
Ваня застана пред него и скръсти ръце на гърдите си.
– Никога няма да ме докоснеш.
– Може би, но имам нещо, което ти искаш. От опит знам, че хората са готови да отидат доста далеч, за да получат онова, което искат. Не си ли съгласна?
Едвард разтвори дясната си ръка, която дотогава беше свита в юмрук. На дланта му имаше малко, старателно сгънато листче, не по-голямо от нокът на палец.