Торкел кимна спокойно. Изглеждаше отпуснат и Ваня осъзна, че вече е убеден, че са заловили правилния човек. Тя почувства, че част от раздразнението й преминава. Това вече беше повод за празнуване. Бяха решили случая.
– Десет еднакви нощници, найлонови чорапи, кожена папка, пълна с изрезки от вестници за убийствата – продължи Торкел. – Нож, който, изглежда, съответства на раните. И стена, облепена със снимки на жертвите.
– Страхотно. – Ваня наистина беше изумена. Толкова лесно ли щеше да бъде да свържат Ралф Свенсон с убийствата?
– Абсолютно, а Урсула едва започва. Анализът на ДНК ще отнеме един-два дни, поне за първоначалния резултат.
Ваня кимна и двамата се спогледаха с чувство, доближаващо се до обич. Усетиха тежестта на момента. Денят беше хубав. Слънцето блестеше зад дългата сянка на сградата, пред която стояха, и тревата изглеждаше мека и подканваща. Ваня имаше чувството, че най-после се разхождат на слънчева светлина, далеч от сенките, в които тънеха толкова дълго време.
– Съжалявам, че го арестувахме без теб – добронамерено каза Торкел, – но не можехме да чакаме.
– Разбирам – без да се колебае, отвърна тя. – Решението е правилно.
Към тях се приближи Били. Беше съблякъл бронежилетката.
– Урсула каза, че ще минат няколко часа, преди да можем да влезем.
Торкел и Ваня кимнаха, но не казаха нищо. Стояха там заедно и мълчаха, гледайки слънчевата светлина и зеленината.
Като екип.
Като преди.
Звукът на телефона на Били наруши мълчанието. Торкел и Ваня предположиха, че се обажда новата му приятелка, съдейки по мекия му тон. Той се отдалечи на известно разстояние, за да обсъдят плановете си за вечерта.
Торкел се обърна към Ваня.
– Хален ще иска да дадем пресконференция днес следобед. Искам да си там.
– Но обикновено ти се занимаваш с тези неща – изненада се Ваня.
– Знам, но искам ти да говориш. Благодарение на теб разкрихме случая.
Тя му се усмихна. Много добре знаеше защо кандидатства за работа при Торкел Хьоглунд в „Риксморд“. Защото той беше добър шеф. Разбираше хората. Разбираше, че трябва да участват всички.
83.
Себастиан отиде в Главното управление на полицията в един часа следобед и потърси Торкел и другите. Никой не можа да му каже къде са. Накрая един от униформените полицаи, когото Себастиан обикновено поздравяваше, му каза, че те са на операция в южен Стокхолм, която е минала добре. Отчаян, Себастиан позвъни на всеки член на екипа. Започна с Торкел и продължи нататък. Никой не отговори. Хрумна му нещо и той се отправи към ареста, който беше до управлението, за да провери дали ще намери там някого от тях. Може би бяха отишли да арестуват онзи Ралф Свенсон, чието име Хинде беше казал на Ваня по някаква необяснима причина. Нямаше ги там. Никой не можа да му каже дали някой от тях ще дойде. Себастиан отново беше на ничия земя.
Той излезе навън. Отиде до „Фридхемсплан“ и охранявания вход на подземния паркинг. Знаеше, че те вероятно ще го използват, когато се върнат. Седна на тревата на известно разстояние и зачака. Пазачът го загледа подозрително от будката си, но не му направи забележка. Себастиан се намираше на обществено място и не правеше нищо незаконно. Мъж на средна възраст с измачкано сако, който след малко легна на избуялата трева. Пазачът сигурно го помисли за алкохолик, който се е отправил към парка „Кроноберг“, но са му свършили силите и се е проснал на първата тревна площ, която е видял. Липсваше му само бутилката.
Себастиан се чувстваше абсолютно безполезен. С научна степен, години на по-нататъшно обучение в Академията на ФБР в Куонтико, автор на бестселъри, един от най-добрите специалисти по изготвяне на профили на убийци в Швеция от доста години, но пак единствената надежда, която му бе останала сега, беше, че другите случайно ще минат покрай него и че по някакъв вълшебен начин той отново ще участва в разследването. Това беше единственият му план, единственото решение, което бе успял да изрови от огромния си запас от знания и да се придържа към него.
Мобилният му телефон иззвъня. Себастиан го извади нетърпеливо. Можеше да е някой от тях. Но не беше. Той познаваше номера, но никога не се беше обаждал на него.
Домашният му номер.
Отговори.
Беше Елинор. Естествено.
Той си помисли дали да не изкара гнева си на нея и да я накара да почувства болката му. Тя обаче звучеше толкова щастливо, че Себастиан се отказа.
– Извинявай, скъпи, знам колко трудно може да бъде, когато някой ти позвъни в работата, но се тревожа, че може да си ми ядосан.