– Защо?
– Защото излязох от апартамента.
– И защо го направи? – Гневът му се превърна в безпокойство. Може би неоправдано. Щом полицейската операция е успешна и Ралф е човекът, когото издирваха, тогава заплахата беше премахната. Елинор можеше да си отиде вкъщи. Да се разкара. Себастиан можеше да я изрита.
– Ами... аз всъщност не напуснах сградата.
– Какво? Къде си ходила?
– Отидох да видя съседите. Помислих си, че трябва да им се представя.
Себастиан онемя. Всички лоши чувства, които бе изпитал отначало, изведнъж се замениха от странното усещане, че винаги е бил част от някаква паралелна вселена по отношение на Елинор. Двамата бяха принципно, напълно несъвместими. Нямаха нищо общо помежду си. Нямаше как да имат връзка.
– Аз не контактувам със съседите си – троснато каза той.
– И те така казаха. Любопитни бяха за теб. Както и да е, ще трябва да купиш още неща. Трябва да допълним списъка.
– Не разбирам. – Себастиан седна на тревата.
– Не се ядосвай, но поканих на вечеря съседа до нас. Ян-Аке. Семейството му го няма. Той е доктор като теб.
– Не съм доктор, а психолог.
– Трябва да си бъдеш вкъщи към пет – продължи Елинор, сякаш не чу поправката. – И ми се обади, докато си в магазина. Ще бъде чудесно. Или се сърдиш?
Себастиан потърси гнева си. Искаше да намери думи, които да я обидят толкова много, че да се махне от апартамента му, но не можа да ги открие. Нейният свят беше много по-мек. По-добър. В света на Елинор той струваше нещо.
– Правя го, защото те обичам. Знаеш го, нали? Не можеш да живееш като отшелник, когато имаш толкова хубав апартамент. Няма да го допусна. Ще се върнеш ли към пет?
– Да.
– Целувчици.
– Целувчици – чу се да отговаря Себастиан.
И после Елинор затвори.
Той стана. Чувстваше се объркан. Вечеря със съсед, с когото не беше говорил от двайсет години. Това обаче не беше най-лошото. Най-лошото беше, че Себастиан всъщност очакваше с нетърпение вечерята. Е, поне донякъде. Имаше място, където той все още беше центърът на вниманието. Място, където все още беше желан.
Мястото, което не бе имал много отдавна.
Дом.
Вярно, превзет от една много странна жена, но въпреки това дом.
84.
Прокурорът Хален беше толкова развълнуван, че за момент забрави как да завърже вратовръзката си. Искаше да направи френски възел, който рядко използваше, и след няколко опита успя. Беше се обадил на съпругата си да я помоли да запише новините по Си Ви Ти и ТВ4. С малко късмет може би щеше да има специално предаване, но това не зависеше от него. Хален можеше само да се надява на най-доброто. За него големият въпрос – дали са арестували когото трябва – беше получил отговор. Първите доказателства бяха безспорни. Може би трябваше да изчакат резултатите от съдебномедицинския анализ, но това не беше толкова важно. Новината за ареста щеше да се разчуе и пресконференцията щеше да сложи край на разпространението на слуховете. И да покаже резултати.
Торкел Хьоглунд и Ваня Литнер бяха дошли и донесоха снимки, направени в апартамента на заподозрения. Фотографиите бяха ужасяващи и обезпокоителни. Мъжът имаше стена с трийсет и шест снимки на всяка жертва, а на първата жена – трийсет и четири. На Хален му се догади, докато гледаше фотографиите – жените живи, завързани, облечени с нощница. Само на секунди от смъртта.
– Той е – заяви прокурорът, а после отмести поглед встрани, към малката стая за конференции. – Не ми трябва да виждам повече.
Те влязоха в стаята за пресата на първия етаж. Още преди да стигнат дотам, видяха, че на пресконференцията има много представители на медиите. На улицата бяха спрели коли на всеки по-голям телевизионен канал, а на рецепцията имаше опашка от журналисти, които чакаха да влязат.
Хален се обърна към Торкел.
– Аз ще направя кратко встъпително изявление, вие разкажете за хода на събитията и после заедно ще отговаряме на въпросите, ако сте съгласни.
– Добре.
Прокурорът изправи рамене и започна да си проправя път в морето от любопитни журналисти. Ваня се усмихна, докато гледаше Хален, който вървеше пред тях. Той кимаше, когато съзреше познат в тълпата от лица, които бяха съвършено непознати за нея. Тя знаеше, че Торкел мрази такива неща. Това се виждаше по езика на тялото му. Прегърбени рамене. Наведена глава. Той сигурно също познаваше повечето от тези хора, но не поздрави никого. Цялото му тяло излъчваше сигнали, че Торкел иска конференцията да започне и да свърши час по-скоро, за да се върне на работа. Вълнението на Ваня се засилваше. Тя осъзна, че пресконференцията може да й хареса. Ако й провървеше, тази нямаше да й е единствената. Щом Били бе започнал да опитва да промени позицията си в екипа, вероятно и тя щеше да може да смени своята.