Себастиан видя, че Ваня понадигна глава и огледа насъбралите се представители на медиите. Срещна погледа му. Не отмести очи. Тя определено щеше да запомни тази пресконференция. Неговата дъщеря. Наистина беше като него, какъвто беше в дните си на слава. Смел поглед, който ставаше все по-горд, колкото повече хора имаше пред него. Себастиан разбираше как се чувства Ваня. По-добре, отколкото тя съзнаваше. Ваня трябваше да говори пред журналистите, не Торкел. Тя беше родена да го прави. И един ден щеше да има тази възможност. Въпросът беше дали Себастиан щеше да бъде там да я чуе. Макар да знаеше, че те грешат или поне отказват да видят цялата картина, той не можеше да не се гордее с нея. Двамата много си приличаха в това отношение.
– Намерихме оръжието, с което са извършени убийствата, следи от кръв и няколко неща, които може да бъдат пряко свързани с престъпленията. Освен това имаме ДНК от местопрестъпленията, която сега ще бъде сравнена с тази на заподозрения – продължи Торкел.
Един от най-напористите журналисти скочи. Имаше такъв вид, сякаш не можеше да чака повече. Себастиан го позна като един от най-опитните драскачи на „Експресен“. Как му беше името? Вебер?
– Какво ще кажете за слуха, че Едвард Хинде е замесен в убийствата? – изригна той.
Торкел се наведе към микрофона и заговори колкото можеше по-ясно и отчетливо.
– Не искам да изпреварвам разследването, но в момента работим по предположението, че извършителят е действал сам. Можем обаче да потвърдим, че убиецът е бил вдъхновен от предишни престъпления на Едвард Хинде.
Думите му предизвикаха канонада от нови въпроси на други журналисти на същата тема.
Хинде. Хинде. Хинде.
Това несъмнено щеше да произведе най-добрите заглавия. Имитатор. Вдъхновен от великия Едвард Хинде. Всички искаха да е така.
Ясно и просто.
Но никога не беше толкова просто. И Себастиан, и Хинде го знаеха.
Себастиан чу достатъчно. Опростяването на случая не го интересуваше. Той излезе. Ваня не погледна към него. Себастиан осъзна, че трябва да открие истината заради себе си. Да разбере каква е истинската причина Хинде да издаде името на убиеца точно в този момент.
„Риксморд“ и медиите се бяха задоволили с Ралф Свенсон.
Не и Себастиан.
87.
Утрото беше всичко, което Йени се бе надявала да бъде.
Будилникът на Томас иззвъня в шест и двайсет. Той стана веднага. Тя се престори, че спи, докато Томас тихо затвори вратата на спалнята, и после се протегна в леглото. Пет години. Женени. Всъщност бяха заедно от осем години. Винаги щастливи, особено сега. Йени знаеше, че това до голяма степен се дължи на бременността й. И на новата работа на Томас. Той не беше доволен от предишната си работа. Или по-скоро, беше доволен, докато не дойде новата шефка. Керстин Хансер. Тя зае поста, който Томас беше сигурен, че ще получи. Работата означаваше много за съпруга на Йени.
Той искаше да бъде най-добрият.
Искаше другите да осъзнаят, че той е най-добрият.
Понякога тя имаше чувството, че причината толкова малко хора да стигнат до това заключение е, защото Томас не е най-добрият. Може би той не беше толкова добър всеки път. В амбициозността му нямаше нищо лошо, но понякога усложняваше излишно живота си. Опитваше се да прикрива грешките и недостатъците си, които колкото и парадоксално да звучеше, ставаха все по-очевидни, колкото повече той се мъчеше да ги скрие. Обаче беше станал много отпуснат и открит. В споделянето на чувствата си. Поне у дома. Йени не знаеше как се справя с новата си работа, но фактът, че я получи, беше дар небесен. Преди това той се чувстваше недостатъчно добър и в работата, и у дома. Разочарованието, че тя не може да забременее, тормозеше и двамата. Подриваше отношенията им. Не че Йени някога се беше съмнявала, че всичко ще се оправи.
И след това го простреляха. В гърдите, ако питаш него. В рамото, ако питаш всеки друг. Но където и да беше попаднал куршумът, случилото се ги накара да се стреснат и да изтрезнеят. Да разберат кое е важно. Може и да звучеше банално, но беше вярно.
Работата бе важна, но не беше всичко.
Децата бяха важни, но осиновяването винаги беше възможност за избор.
Двамата заедно – това беше нещо незаменимо.
И сега отново всичко беше наред. Повече от всякога. Йени беше щастлива и беше сигурна, че и Томас е щастлив. Тя го чуваше, че работи в кухнята. Честно казано, Йени много добре знаеше какво ще бъде менюто за закуска. На всеки рожден ден и всяка годишнина от сватбата беше едно и също. В това нямаше нищо лошо, защото тя обичаше бъркани яйца, бекон, препечена филия с конфитюр от малини, пъпеш и ягоди, потопени в шоколад, но не беше изненада. Томас много рядко я изненадваше. Можеше да го направи днес, ако Йени не бе отишла да потърси флашка, която мислеше, че е в колата. Не я намери, но откри малка червена кутийка, в която можеше да има само някакво бижу. Оказа се пръстен. Красив пръстен. Тя щеше да се престори на изненадана, но щастието й щеше да бъде неподправено.