Йени чу, че Томас излезе – вероятно да вземе пръстена – и после се върна. И след това го чу да качва по стълбите. Реши да не се преструва, че спи. Вратата се отвори и тя му се усмихна.
Много го обичаше.
Йени закъсня за работа.
Това не беше краят на света.
Работеше в офиса по цяла седмица. Имаше много работа, но чувстваше, че е по-полезна там, отколкото навън, да посещава клиенти, където социалните контакти понякога отнемаха повече време, отколкото самата работа. Малко изоставаше и с учението. Изпитът за по-високо ниво на счетоводство наближаваше. Планът й беше да стане експерт-счетоводител. В момента тя имаше удостоверение, но това не означаваше много. Ако вземеше изпита, щеше да има повече възможности за работа и по-добра заплата. Тази вечер обаче нямаше да има време да учи. Беше убедена, че Томас е запазил маса в „Карлсон на покрива“. Обикновено го правеше.
Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата на кабинета й, която беше открехната. Йени вдигна глава и видя мъж с униформа на таксиметров шофьор.
– Йени Харалдсон?
– Да?
– Дойдох да ви взема.
– Моля?
– Дойдох да ви взема – повтори мъжът на вратата.
Йени погледна календара, който беше отворен на бюрото й. Нямаше никакъв ангажимент през целия ден, освен записка най-отгоре, че днес е годишнината от сватбата й.
– Сигурно има някаква грешка... – Тя отново погледна мъжа. – Къде ще ме водите?
– Мисля, че това е изненада – широко се усмихна той.
Йени предположи нещо, когато чу доволен смях зад него. На прага застанаха Вероника и Амелия, шефката и колежката й.
– Знаехте ли за това? – попита тя.
– Дойде малко по-рано, отколкото очаквахме – каза Вероника, поглеждайки скъпия си ръчен часовник, – но да, знаех.
– Аз също – добави Амелия. – И много ти завиждам!
– Къде ще ходя? – Йени почувства трепетна възбуда.
– Няма да кажем нито дума. – Изражението на Вероника стана сериозно. – Отиди и се отпусни. Ще се видим утре.
– Само да приключа тук и ще си взема нещата – каза Йени на шофьора.
Тя едва не скочи. Взимаха я от работа. И нямаше представа защо. Този път Томас наистина се беше постарал. Тя бързо запамети документа, върху който работеше, и го затвори. Отпусни се, беше казала Вероника. През пролетта в пощенската им кутия бяха пуснали листовки за „Хасло Спа“. Йени беше казала, че изглежда чудесно и че с удоволствие би отишла там. Запомнил ли го беше Томас? Дано. Тя взе сакото и чантата си. Това можеше да се окаже най-хубавата годишнина от сватбата.
– Готова съм.
– Тогава да тръгваме! – каза шофьорът, направи й знак, показвайки й да върви пред него, и пак се усмихна.
Йени си помисли, че той трябва да се усмихва по-често. Усмивката омекотяваше суровите му черти и отвличаше вниманието от грозния червен белег от лявата страна на лицето му.
Двамата излязоха заедно.
88.
Себастиан взе адреса на Ралф Свенсон от един от полицаите, които стояха пред стаята за пресконференции. Очевидно все още не го бяха изритали от случая официално, защото полицаят, който го позна от Лилехолмен и убийството на Анете Вилен, с удоволствие го уведоми какво е станало.
Той беше участвал в операцията в апартамента на Свенсон, но нямаше да докладва нищо важно. Всичко станало много бързо. Целта била да заловят мишената колкото е възможно по-бързо. Всичко минало по план, освен това, че Свенсон успял да хвърли компютъра в стената и го разбил. Арестували го и доколкото знаел полицаят, още не го били разпитали.
За момент Себастиан си помисли дали да не се опита да уреди разговор с Ралф, но отхвърли идеята. На никого не се позволяваше достъп до заподозрения без разрешението на Торкел. Такава беше обичайната практика. А вероятността Торкел да одобри среща между Себастиан и Ралф беше почти нулева.
Себастиан взе такси до Вестерторп. С малко късмет можеше поне да влезе в апартамента и евентуално да намери нещо. Отвън беше паркирана патрулна кола, но на входа на жилищния блок нямаше полицай на пост. Себастиан се качи по стълбите, но беше спрян от едро ченге пред площадката на етажа на Свенсон.