Наложи се дълго да го убеждава и моли, но след малко от апартамента излезе Урсула с безупречно бялото си защитно облекло и изненадано погледна Себастиан.
– Какво правиш тук?
– Реших да намина и да огледам, ако си приключила.
Тя поклати глава.
– Дори не знам какво е положението ти в разследването в момента. Още ли си с нас?
Себастиан повдигна рамене.
– Не знам – откровено призна той. Искреността беше единственият подход към Урсула. – Но много искам да разнищя тази история, знаеш го. Само че имам малко по-различно виждане как да го направя.
– Ти несъмнено имаш виждания за повечето неща, но обикновено си по-добър в това отношение. Много по-добър.
– Съжалявам.
– Грешката не е твоя. Трябваше да те изритаме веднага щом направи връзката между себе си и жертвите – сухо подхвърли Урсула.
– Може ли да вляза? Обикновено забелязвам неща, които може да са полезни. Обещавам да не пипам нищо.
Тя го погледна. В него имаше нещо много трогателно. Той бе загубил обичайната си стабилност и бе паднал по лице пред тях. Урсула никога не го беше виждала толкова безсилен. Тя се вгледа в уморените му очи.
– Ако отговориш на един въпрос.
– Какъв?
– Влез.
Урсула кимна на полицая, който се отмести встрани и пусна Себастиан в апартамента. Мястото беше светло и оскъдно обзаведено. Кухнята беше вляво и имаше такъв вид, сякаш беше използвана много рядко. Дневната беше вдясно по коридора. Мебелите се състояха само от диван и голяма маса, на която имаше фенерче. Навсякъде бяха поставени големи лампиони. Беше горещо, предимно поради липсата на завеси или щори, които да пречат на слънчевите лъчи да проникнат вътре. Себастиан тръгна след Урсула към спалнята.
– Ралф определено е обичал нещата да са спретнати и подредени. Всичко е в идеален ред. – Тя издърпа най-горното чекмедже и му показа купчина сгънати светлосини нощници и неразопаковани найлонови чорапи. — Страшничко, нали?
Себастиан кимна.
– Ако погледнеш там, ще ти се догади – продължи Урсула и посочи врата на дрешник или малък килер. Себастиан тръгна към нея, но тя го спря. – Сложи си тези. – Подаде му чифт найлонови терлици. Той се наведе и ги нахлузи върху черните си обувки. Урсула му даде и стерилни ръкавици. – И тези.
– Е, какъв е въпросът ти?
– Защо спа със сестра ми?
Себастиан я погледна стъписано. Можеше да прекара сто години, опитвайки се да отгатне какво иска да го пита Урсула, и никога нямаше да се досети.
– Винаги съм се чудила – добави тя.
Барбро. Беше толкова отдавна. Защо? Какво да каже? Какво можеше да каже? Нищо. Той поклати глава.
– Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос.
Урсула кимна.
– Добре. Само се опитвам да намеря начин да ти простя.
– Защо?
– Защото имам чувството, че се нуждаеш от това.
Погледите им се срещнаха. Вкопчиха се. Урсула го познаваше добре.
– Но може би греша – безразлично добави тя. – Огледай апартамента, ако искаш.
Обърна се и се върна в кухнята. Себастиан се вгледа в нея, но пак не знаеше какво да каже. Каквото и да направеше, щеше да я нарани, а той не го искаше.
Отвори вратата, която беше посочила Урсула. Пространството вътре беше малко. Пейка до едната стена с принтер върху нея. Кутии с фотографска хартия. Лист талашит на другата стена. Себастиан се приближи до него. Там с големи щипки бяха закачени четири купчини снимки с номера 1, 2, 3 и 4, оградени с дебел черен флумастер над тях. Когато пристъпи по-близо, той видя какво показват снимките. Неговите жени. И четирите. Ужасени. Снимани под ъгъл, който би могъл да се опише само като перспектива на бог, когато фотографът ги гледа отвисоко. Казва им точно какво да направят. Себастиан си сложи ръкавиците и взе купчината под номер три. Катарина Гранлунд. Гола и разплакана на първата снимка. Мъртва, с втренчени право напред очи, на последната. Той прелисти другите купчини. Бързо. Не искаше да се задълбочава в детайлите. Последната снимка беше една и съща във всяка купчина. Ножът, който беше прерязал гърлата им. Догади му се. Изпита желание да избяга колкото може по-бързо. Сякаш бягството му можеше да поправи стореното. Но остана на мястото си. Закачи снимките на местата им. Отмести поглед. Чу, че Урсула се движи из кухнята. Тя беше права. Но и грешеше. Как можеше да му бъде простено при вида на тези снимки?
Върна се в спалнята главно за да се махне от ужаса. Малката стая изглеждаше като останалата част от апартамента. Единствената разлика беше бялото, старателно оправено единично легло. Пак много лампиони. Фенерче на нощното шкафче. Пак много светлина. Но след снимките на стената светлината беше измамна. Това беше най-мрачният апартамент, в който беше влизал Себастиан. Той надникна в единствения гардероб. Идеално изгладени ризи и панталони, окачени в редица. Отдолу в телени кошници с военна прецизност бяха наредени батерии и фенерчета. В други кошници под тях имаше чорапи и бельо.