За Ралф фенерчетата бяха по-важни от бельото. Той несъмнено страдаше от някакъв вид обсесивно-компулсивно разстройство. Въпросът беше колко диагнози можеше да му се поставят. Ако на някого му пукаше. За Себастиан това нямаше значение.
Той взе едно от по-големите фенерчета и натисна черния гумен бутон. Фенерчето светна веднага. Нова батерия. Готово за действие. Готово да разпръсва светлина наоколо. Себастиан се накани да остави фенерчето, когато съзря нещо, сложено под него. Скрито. Приличаше на шофьорска книжка. Той я взе внимателно и я обърна.
Погледна го снимка на Троле Хермансон. По гърба му полазиха ледени тръпки. Прониза го болка. Втренчи се в снимката. Прочете думите. Няколко пъти. И всеки път пишеше Карл Троле Хермансон.
Затова не отговаряше на телефона си.
Затова не си беше вкъщи.
Троле беше намерил човека, който бе следил Себастиан. Може би дори беше спасил Ана. Но беше платил с живота си.
Нямаше друго обяснение. Защо иначе шофьорската му книжка беше в този най-мрачен от всички апартаменти?
Себастиан отново беше объркан.
Всичко, до което се докоснеше, му беше изтръгвано. Жестоко, насилствено. Това беше истината. Единствената истина, която му се изясняваше отново и отново. Дълго време той се бе опитвал да се бори с нея, да я държи настрана. Обвиняваше всеки друг освен себе си. Господ, майка си, баща си, Ана, Ваня – всички, с изключение на истинския виновник. Защото сега само един човек носеше вината. Себастиан остави внимателно фенерчето и пъхна в джоба си шофьорската книжка.
Сега всичко свърши.
Той се предаде.
Изведнъж усети, че зад него стои Урсула.
– Той имаше и компютър. Били ще го прегледа. Тъй като Ралф Свенсон го е разбил в стената, вероятно има нещо в него.
Себастиан не отговори. Тя се обърна, за да се върне към работата си.
– Урсула?
Тя не каза нищо, но спря.
– Мисля, че наистина се нуждая от прошка, но не знам как би било възможно да я получа.
– Нито пък аз, Себастиан. Но онези, които разбират от тези неща, казват, че честността обикновено върши чудеса.
Урсула излезе от стаята.
Себастиан не пророни нито дума повече.
Но усещаше шофьорската книжка на Троле в джоба си. И чувстваше бремето на вината върху раменете си.
Никога нямаше да получи прошка.
Никога.
Той седеше върху камък пред жилищния блок, когато те спряха до патрулната кола. Седеше там от половин час, без да помръдне. Държеше шофьорската книжка на Троле в ръката си, сякаш това можеше да отслаби болката. Те слязоха и тръгнаха към сградата. Ваня вървеше първа, следвана от Торкел. Обсъждаха нещо и говореха развълнувано. Сякаш Себастиан не беше там. Всъщност това беше вярно. Той наистина вече не беше там.
Ваня изглеждаше горда от първата си телевизионна поява.
– Ана гледала пресконференцията по новините. Обади се от дома на баба.
– Как е баба ти? – съчувствено попита Торкел, когато я настигна. – Чух, че не била много добре.
Себастиан бавно стана, пусна шофьорската книжка в джоба си, извади служебната си полицейска карта и тръгна към тях.
– Много по-добре е. Ана се връща вкъщи – отговори Ваня.
– Радвам се да го чуя.
Те, изглежда, едва сега забелязаха мъжа, който вървеше към тях.
Спряха и го зачакаха мълчаливо.
Не показаха никакви чувства. Сякаш срещаха спомен, който вече бяха забравили.
Себастиан застана пред тях.
– Трябва да поговорим – каза Торкел.
Намерението на Себастиан беше да улесни нещата за тях. Той протегна ръка с картата, която му бяха дали в началото на седмицата.
– Прибирам се у дома.
– Добре. – Торкел взе картата и кимна на бившия си колега и приятел.
– Съжалявам за всичко.
– Поне го заловихме – рече Торкел. Нямаше желание да се карат.
Себастиан също. Трябваше обаче да ги предупреди, въпреки че те сигурно нямаше да го послушат.
– Хинде още не е приключил. Надявам се, че го осъзнавате.
– Какво друго може да направи? – попита Ваня.
– Не знам, но не е приключил. – Себастиан пъхна ръце в джобовете си и докосна шофьорската книжка на Троле. – Аз обаче приключих. Сега това е ваш проблем.
Той понечи да тръгне, но някак не можа да го направи. Това вероятно беше последният му момент с Ваня. Вече нямаше да я следи. Мечтата свърши. Защото това беше. Мечта. Сега имаше възможност да се сбогува с нея. Последните няколко минути с дъщерята, която никога не бе имал.